Били намира едно в нощното шкафче на Дон. „Рюгер GP“, напълно зареден. До него има кутия патрони с централно възпламеняване 38-и калибър. Били не вижда смисъл да вземе оръжието в сутерена: ако внезапно нахлуят полицаи, няма да може да ги победи в престрелка. Но никога не се знае кога ще ти потрябва оръжие и е добре да знае къде има такова в случай на нужда. Няма представа при какви обстоятелства би възникнала тази нужда, но по житейския път изникват всевъзможни препятствия и изненади. Едва ли някой знае това по-добре от него.
Пръсва цветята на Бев по веднъж с пръскалката, после слиза тичешком в сутерена. Навън вятърът се е усилил и фучи през запуснатия парцел от другата страна на улицата. Според прогнозата се задават дъжд и застудяване. „Може и да не ви се вярва — казва водещата на прогнозата за времето за времето, — но е възможно дъждът дори да бъде примесен със сняг. Явно майката природа не е погледнала календара!“
Били не го е грижа дали ще вали дъжд, суграшица, сняг или от небето ще падат банани. Той ще си стои в този апартамент независимо какво е времето. Историята, която пише, го е погълнала изцяло, защото това е единственият живот, който има в момента, но той няма възражения.
Разменил си е две кратки съобщения с Бъки Хенсън. Снощи му е написал: Добре ли си?, на което Бъки е отговорил с Да. После го е попитал: Парите преведени ли са?, на което Бъки е отговорил, съвсем очаквано: Не. Не може да се обади на Джорджо дори от предплатения телефон, защото ченгетата може да подслушват. А какво би спечелил, ако предприеме подобен риск? Почти със сигурност ще се включи компютризиран женски глас, който ще му съобщи, че телефонният номер вече не съществува. Защото Джорджо вече не съществува. Били е убеден в това.
В паралелния свят на книгата е стигнал до операция „Фантомна ярост“ през ноември 2004-та. Струва му се, че тези събития може да му отнемат десет дни, дори две седмици. След като приключи, след като завърши историята за Веселата къща, ще си събере партакешите и ще се разкара от този град. Дотогава блокадите по пътищата ще са вдигнати, може дори вече да са ги вдигнали.
Сяда на лаптопа и проверява докъде е стигнал. Два дни преди атаката Джеймисън нареди на Джони и Пабло да изведат от базата децата, с които играеха бейзбол, и всички разбраха какво означава това: отново щяха да влязат в града и този път щяха да останат там, докато не свършеха работа.
Били си спомня как Замир се обърна назад при портала и извика за последен път: „Той стигна базата, копеле!“. После децата си отидоха завинаги. Сега вече са големи мъже. Ако още са живи.
Били започва да пише за деня, в който са отпратили децата, но текстът му се струва сух. Този извор временно е пресъхнал. Запазва документа, гаси компютъра и отива при другите лаптопи — евтините. Пуска ги един по един, проверява дали сензационните статии са актуализирани (ПОСЛЕДНОТО ЖЕЛАНИЕ НА МАЙКЪЛ ДЖАКСЪН, С ТОЗИ ПРОСТ ТРИК ЩЕ ПОБЕДИТЕ ИШИАСА, КАК БИХА ИЗГЛЕЖДАЛИ ТРИМАТА МУСКЕТАРИ ДНЕС) и после ги гаси. В малкия му свят всичко е наред. Има план. Ще довърши историята за Ирак, чиято естествена кулминация е Веселата къща. След това ще си събере багажа и ще се разкара от този прокълнат град. Ще поеме на запад, а не на север, и по някое време в близко бъдеще ще намине на гости на Ник Маджарян.
Ник му дължи пари.
2.
Планът му се проваля в дванайсет без петнайсет през нощта. Били си седи по гащи и гледа филм и макар сюжетът да е простичък — става въпрос за някакъв тип, който иска да отмъсти на мъжете, убили кучето му — вече е изгубил нишката. Гаси телевизора и тръгва към спалнята, когато навън изпищяват гуми и изскърцват зле поддържани спирачки. Той се подготвя да чуе оглушителния шум от сблъсък, онзи трясък, с който автомобил се блъска челно в електрически стълб. Вместо това чува тиха музика и силен смях. Пиянски смях.
Отива при „перископа“ и дръпва пердето. Отсреща има улична лампа и тя хвърля достатъчно светлина, за да види стар микробус с ръждясали врати. Две от гумите са на тротоара до празния парцел. Вече вали, при това достатъчно силно, че да изглежда така, сякаш фаровете на микробуса прорязват пелена от тюл. Дългата врата от едната страна се отваря с плъзгане. Вътре светва лампа, но през завесата на дъжда Били вижда само силуети. Поне трима души. Не, четирима са. Четвъртият е прегърбен, с наведена глава. Двама от тях са го хванали под мишниците, ръцете му висят като прекършени криле.