Става, отново избърсва чело и я завива с одеялото. Тя стисва завивката, дръпва я до брадичката си и се обръща на една страна. Чудесно, защото може пак да повърне. Били не може да повярва, че в стомаха ѝ е останало нещо след количеството, което е повърнала във фоайето, но няма как да е сигурен.
Въпреки одеялото тя продължава да трепери.
„Какво да правя с теб? — пита се Били. — Какво да правя с теб, по дяволите, би ли ми казала?“
Няма отговор на този въпрос. Знае само, че се е забъркал в невъобразима каша.
4.
Изважда си чисти боксерки от скрина, при което му остават само още едни. Отива в хола и ляга на дивана. Съмнява се, че ще заспи, но дори да успее, ще спи леко и ще чуе момичето, ако стане и се опита да излезе от апартамента. И какво ще направи? Ще я спре, разбира се, дори само защото е студено, вали дъжд и духа бурен вятър, ако се съди по шума навън. Но това се отнася за тази нощ. Утре сутрин, когато се събуди с махмурлук и сащисана в апартамента на непознат, без дрехи…
Дрехите ѝ. Още са на пода, натрупани на подгизнала купчина.
Били става от дивана и ги занася в банята. По пътя се отбива да нагледа неканената си гостенка. Спряла е да хърка, но продължава да трепери. Кичур мокра коса е залепнал за бузата ѝ. Той се навежда и го отмята от лицето ѝ.
— Моля те, недей — казва тя.
Били застива, но след като тя не казва нищо повече, отива в банята. На вратата има кукичка. Закачва на нея тънкото яке. Душът е монтиран над ваната като в евтините мотели. Той изстисква тениската и полата във ваната и ги премята върху релсата на завесата за душа, за да съхнат. Якето има джобове с по три ципа, един малък отляво на гърдите и два по-големи, разположени диагонално от двете страни. В джоба на гърдите няма нищо. В единия от страничните джобове има мъжки портфейл, а в другия — телефон.
Били изважда симкартата от телефона и засега го прибира обратно в джоба. Отваря портфейла. Първото, което намира, е шофьорска книжка. Момичето се казва Алис Максуел и е от Кингстън, Роуд Айланд. На двайсет години. Не, всъщност тъкмо е навършила двайсет и една. Снимките на шофьорските книжки по принцип са отвратителни, срам те е да ги покажеш дори на полицая, който те е спрял за превишена скорост, но нейната изглежда доста добре. Навярно само защото Били я е видял в много по-окаяно състояние. Има големи сини очи. На устните ѝ играе усмивка.
„Първата ѝ шофьорска книжка — мисли си той. — Още дори не я е подновявала, защото все още има обозначението за шофиране до един през нощта за тийнейджъри.“
В портфейла има една кредитна карта, подписана старателно и четливо от Алис Рейгън Максуел. Има студентска карта от местния колеж по икономика „Кларъндън“, ваучер за веригата кина „Ей Ем Си“ (Били не помни дали киносалоните на Кен Хоф са от тази верига), застрахователна карта, в която е посочена кръвната ѝ група (нулева), и няколко снимки, на които много по-малката Алис Максуел позира с приятели, с кучето си и с жена, която сигурно е майка ѝ. Има и снимка на усмихнат гол до кръста тийнейджър, може би гаджето ѝ от гимназията.
В отделението за банкноти намира две банкноти от по десет долара, две банкноти от по един долар и изрезка от вестник. На изрезката има некролог на някой си Хенри Максуел, чието опело ще се проведе в баптистката църква в Кингстън и вместо цветя семейство моли да се направят дарения на Американското дружество за борба с рака. Снимката е на мъж към края на средната възраст. Бузите му са провиснали, а оредяващата му коса е заресана грижливо върху голото му теме. Изглежда като човек, на когото няма да обърнеш внимание, ако се разминете на улицата, но Били забелязва семейната прилика дори на мътната снимка, а Алис Рейгън Максуел го е обичала достатъчно, за да носи портфейла му и изрязания от вестника некролог. Заради това му става симпатична.
Щом тя учи в Ред Блъф, а баща ѝ е погребан в Лонг Айланд, значи майка ѝ почти със сигурност още живее в Кингстън и поне известно време няма да се чуди къде е дъщеря ѝ. Били прибира портфейла в якето, но изважда телефона и го пъха в най-горното чекмедже на скрина под тениските си.
Чуди се дали да изчисти повръщаното от фоайето, преди да засъхне, но решава да не го прави. Ако тя се събуди и си помисли, че той е причината за болката между краката ѝ, трябва да разполага поне с някакво доказателство, че я довел отвън. Естествено, това няма да я убеди, че не се е възползвал от безпомощното ѝ състояние, след като се е уверил, че няма да го оповръща и да окаже съпротива.
Тя продължава да трепери. Това дали се дължи на шока? Или може би е реакция към опиата, който онези мъже са сипали в питието ѝ? Били е чувал за подобни вещества, но няма представа какви са страничните им ефекти.