Пълен мърляч. Може би затова Рамзи го държеше в евтин офис. Или може би затова си допадаха.
Всичките тези години, през които бе играл верния лакей. Дали не го бяха променили? Той все пак живееше в Ролинг Хилс Естейтс, скъп квартал. Значи Рамзи плащаше добре за лоялността.
Балч разчисти едно кресло за нея, хвърли книжата в ъгъла и седна зад бюрото със скръстени на корема ръце.
— Е, как върви? Разследването имам предвид.
— Върви. — Петра се усмихна. — Имате ли някаква информация, която би могла да ми помогне, господин Балч?
— Аз ли? Ще ми се да имах, все още не мога да повярвам. — Долната му челюст се премести вляво и вдясно. — Лиза беше… добро момиче. Малко буйна, но, общо взето, беше страхотен човек.
— Буйна?
— Вижте, знам, че сте разбрали, че Карт я е ударил, а и всичките тези неща по телевизията, но това се случи само веднъж. Не че искам да го извиня, не беше прав. Но и Лиза имаше един характер! Постоянно го нападаше.
Опитваше се да обвини жертвата, за да оневини шефа? Нима не осъзнаваше, че й дава мотив за гнева на началника си?
— Значи тя често ядосваше господин Рамзи?
Балч докосна устата си. Очите му се бяха смалили.
— Не казвам, че не се разбираха. Обичаха се. Казвам само, че Лиза понякога… по моя преценка… Забравете, откъде да знам аз, просто така си говоря.
— По ваша преценка тя бе способна да изкара някого извън нерви.
— Всеки може да изкара когото и да е друг извън нерви. Това няма нищо общо със случилото се. Явно става въпрос за някакъв маниак.
— По какво съдите за това, господин Балч?
— Ами по начина, по който е станало. Пълна лудост. — Ръката на Балч се вдигна към челото, потърка го, сякаш се опитваше да облекчи главоболие. — Карт е съкрушен.
— Откога се познавате с Карт?
— Израснахме заедно, в южната част на щат Ню Йорк, ходехме заедно на училище и в колежа в Сиракюз, играехме футбол — той беше полузащитник, дяволски добър. Мениджърите постоянно го преследваха, но скъса сухожилие в края на последния ни колежански сезон.
— А вие?
— Защитник.
Бранил е полузащитника.
— Значи отдавна се знаете.
Балч се усмихна.
— От векове. Отпреди да се родите.
— Заедно ли дойдохте в Холивуд?
— Да. След като завършихме. Една от последните ни авантюри, преди да се установим. А и за да повдигнем духа на Карт, той беше много разстроен, че се провали за Националната футболна лига. Баща му беше собственик на железарски магазин и искаше Карт да го поеме, а той обмисляше тази възможност.
— А вие?
— Аз ли? — Изненада се, че я интересува. — Имах диплома на икономист, няколко предложения от счетоводни фирми, възнамерявах по-нататък да стана експерт-счетоводител.
Петра огледа кочината, която той наричаше офис. Нали счетоводните офиси обикновено бяха подредени?
— И как стигнахте до актьорската професия?
Балч поглади светлото си теме.
— Стана много странно. Не беше точно както са открили Лана Търнър в „Шуабс“… Достатъчно ли сте възрастна, за да знаете за това?
— Разбира се — каза Петра. Знаеше го от баща си. Беше прекарал медения си месец в Калифорния. Кенет Конър обичаше Лос Анджелис, за него този град беше мечтата на антрополога. Да ме видиш сега, татко. Как се навирам сред посредствеността. Разследвам шоубизнеса.
— И двамата ли с Карт ви забелязаха?
Балч пак се усмихна.
— Не. Само Карт. Беше като на кино. Оставаха няколко дни до завръщането в Сиракюз, пиехме бира „Трейдър Викс“, в хотел „Хилтън“ в Бевърли Хилс, беше преди Мърв да стане собственик. Както и да е, някакъв човек идва при нас и казва: „Гледам ви двамата от известно време, вие сте привлекателни младежи. Бихте ли приели роли във филм?“. И ни дава визитката си. Решихме, че сигурно е някакъв мошеник или може би е обрат… Някой хомосексуалист, който си търси партньор. Но на следващата сутрин Карт изважда визитката и казва: „Хей, да му се обадим, за майтап. Така и така ще се връщаме вкъщи и ще започваме работа, защо да не се позабавляваме малко!“. Оказа се, че не ни е излъгал, работи в агенция за набиране на актьори. Явихме се на прослушването и двамата получихме роли — не че беше кой знае какво. Филмът дори не беше второкласен, по-скоро четвъртокласен. Уестърн. Пълно клише.