Петра си спомни брожението сред феминистките, шума по медиите. Дали разследването не е започнато от някакви специални части?
— От началото ли се занимавахте с този случай?
Той пак се изчерви.
— Не, повикаха ни след няколко месеца.
— Значи вие се явявате спасители.
— Понякога — каза той. — Понякога нас ни спасяват. Знаеш как е.
Знаеше само, че убиецът от окръжна болница беше първокласен случай, а той е бил спасителят му, елитно ченге. И шерифът прати точно него да уведоми Рамзи?
От какво толкова се притесняваше? Да не би да беше срамежлив? Или местните са го пратили да я разпита за подробности?
— Някакви идеи за Рамзи? — каза тя.
— Както казах и у тях, човекът събуди интуицията ми, но аз не съм уверен в нея. — Усмихна се. — Можеш да ме молиш за услуги по всяко време.
Тя се усмихна в отговор. Рон пак забарабани по масата. Потърка мястото, на което бяха мустаците. Сервитьорката му донесе сметката и въпреки протеста на Петра, той настоя да плати.
— Хей, след като ме изтърпя, заслужаваш една вечеря.
— Нищо не съм търпяла — чу се да казва тя.
Излязоха от ресторанта и той я изпрати до колата. Нощта беше топла. По „Феърфакс“ още се мяркаха пешеходци, а вестникарската будка от другата страна на улицата вече беше заредена. Мирисът на храна от „Катц“ ги последва и навън. Той не вървеше близо до нея, изглежда, съзнателно избягваше близостта.
— Е — каза, когато стигнаха до форда, — беше страхотно. Аз… искаш ли да отидем някъде другаде? Ако не си уморена, искам да кажа… може би да послушаме музика. Обичаш ли музика?
— Малко съм уморена, Рон.
Печалното му изражение й показа, че тази вечер беше лична, нямаше нищо общо със случая и тя се почувства засрамена, че го бе подозирала.
— Разбира се — каза той. — Сигурно си уморена. — Протегна длан и те бързо се ръкуваха. — Благодаря ти много, Петра, наистина оценявам жеста ти.
Дали някой мъж преди й беше благодарил, че е прекарала времето си с него?
— Аз ти благодаря, Рон.
Той се наклони напред, сякаш се канеше да я целуне, после се олюля назад, махна й бързо като за поздрав, обърна се и тръгна с ръце в джобовете.
— Каква музика обичаш? — попита тя. Реши, че е кънтри. Сигурно традиционна кънтри музика.
Той спря, обърна се и сви рамене.
— Предимно рок. Стари неща, блус, Стив Милър, „Дуби брадърс“. Преди свирех такива парчета в една група.
— Наистина ли? — Тя се овладя, за да не се изсмее. — Имаше дълга коса?
— Достатъчно дълга — каза той и тръгна пак към нея. — Не ме разбирай погрешно — не бяхме професионалисти. Искам да кажа, че имахме няколко ангажименти в клубове, свирехме и в „Уиски“. Там срещнах моята… — Покри устата си с ръка.
— Разбира се — каза Петра и се засмя, — и не само нея, нали? Сигурно си се запознавал с хиляди мацки. Нали затова най-вече си бил в бандата. Не ми казвай — барабани? — Тези неспокойни ръце.
— Позна.
— Барабанистите винаги свалят момичетата, нали?
— Не ме питай — каза Банкс. — Постоянно бях прекалено зает с поддържането на ритъма.
— Още ли свириш?
— От години не свиря. Старите ми барабани ръждясват в гаража.
Заедно с грънчарското колело, велосипедите, вероятно заедно с много стари играчки, предмети от детството, господ знае какво още. Петра си представи малка къща, пълна с мебели от „Левиц“. Доста далеч от ранчото с конете, което така и не се беше материализирало.
— И къде ходиш да слушаш музика? — попита тя.
— Преди ходех в кънтри клуба в Реседа. Там не свирят кънтри, а рок…
— Знам го.
— О, извинявай.
— Ами от тази страна на хълма? — попита тя.
— Не знам — отвърна той. — Не излизам много. — Самопризнанието го притесни и той погледна часовника си.
— Трябва ли да се връщаш? — попита го.
— Не, те вече са заспали. Обадих им се, преди да изляза. Майка ми ще остане за през нощта. Просто исках да се обадя, за да се уверя, че всичко е наред…
— Обади им се от нас — каза тя. — Не е далеч оттук.
Замисли се: казал е на майка си, че ще закъснее. Големи планове или сляп оптимизъм?