Незнайно защо, не я интересуваше.
Докато той говореше с майка си, тя оправи грима си. Слава богу, апартаментът беше в добро състояние. Рядко се прибираше, откакто започна този случай. Покани го да свали сакото си и го закачи. В кухнята, прави, изпиха по чаша червено вино. Той й направи комплимент за обстановката. По негово настояване тя му показа картините си. Не тези, по които работеше, а стария си каталог, увеличени снимки на картини, които бе продавала в общинската галерия.
Беше впечатлен. Дори не се опита да я докосне.
Преместиха се във всекидневната и разгледаха малката й колекция от компактдискове, опитаха се да намерят нещо, което и двамата имаха, и накрая стигнаха до албума на Ерик Клептън „Дерек енд дъ Доминос“.
Седяха на половин метър един от друг на дивана и изслушаха половината от албума, после ръката му се премести с десет сантиметра по-близо към нейната и остана там. Тя също извървя своята част от разстоянието и пръстите им се докоснаха, после се преплетоха.
Дланите им бяха потни, но никой не се бе осмелил да ги избърше. Тя усети, че опипва кокалчетата от опакото на ръката му прекалено твърдо и намали натиска.
Той задиша учестено, но не помръдна.
По време на „Бел ботъм блус“ той наклони глава към нея и се целунаха.
Първо със свити устни, и двамата миришеха на чесън, стори им се, че това продължи доста дълго, последва дълбока целувка, с потракване на зъби и преплетени езици, ръцете им бяха на тила на другия. Устните му бяха меки, наистина много меки. Тя се зарадва, че си е обръснал мустаците. Когато се разделиха, и двамата бяха останали без дъх.
Той беше готов за още, но жаждата в очите му стресна Петра и тя се отдръпна. Изслушаха песента докрай, без да помръдват, като продължаваха да се държат за ръце. Беше се подмокрила, зърната на гърдите й я боляха, тялото й копнееше за любов, но не искаше това да става сега, не и с него, не в този момент. След още една песен стана и отиде до тоалетната. Когато се върна, той стоеше прав, беше облякъл сакото си.
Тя седна, беше като покана, но той остана на крака пред нея, пресегна се надолу и я погали по косата, по бузата, по брадичката. Тя вдигна очи, видя как долните му зъби гризяха горната устна.
Сега вече цялата трепереше и ако той беше опитал отново, кой знае какво щеше да се случи. Но той само стоеше прав.
Тя стана, мушна длан в неговата и го заведе до вратата.
— Наистина искам да се видим пак — каза Рон.
В гласа му имаше повече сигурност, но пак беше неуверен.
— Аз също.
Половин час по-късно, сама в леглото си, гола, след като се беше самозадоволила и изкъпала, на фона на някакво късно телевизионно шоу, което бръщолевеше нещо в тъмното, тя се замисли какво трябва да свърши сутринта.
37.
Оранжевото слънце изгрява зад мен. По-ярко е, отколкото в парка, няма дървета, които да го закриват. Океанът реве и е оцветен в сиво. Черният найлон е прекалено тънък, студено ми е.
Все още никой не е излязъл на плажа, затова просто си лежа и гледам слънцето и няколкото коли горе на крайбрежното шосе, които сноват напред-назад. Дебелите колони, които поддържат кея, са черни от катрана и покрити с малки раковини. Те си седят на едно място, ядат каквото доплува. Произвеждат някакво лепило, което е по-добро и от универсалните лепила. Понякога е невъзможно да ги откъснеш.
Добре, вече започва да се стопля по малко. По-добре да тръгвам. Ставам и отърсвам пясъка от косата си, сгъвам найлона и го скривам зад една от колоните, като го притискам с камък.
Време е да си намеря някои неща. Храна, пари. Шапка. Спомням си как бях изгорял. Може би и някакъв чадър.
Къде да ходя? Дали да не си тръгна от Лос Анджелис? Не на север, защото така ще се приближа до Уотсън. На юг, например в Сан Диего? Ами ако не стане? След него е Мексико, а не искам в никакъв случай да ходя в чужда страна.
Ако остана в Лос Анджелис, къде ще се крия?
Помислих за това и доста се уплаших. Чувствам се, както когато видях PLYR — трябва да спра да мисля за това…
Глупаво е дори да споменавам за някакъв план. Нямам бъдеще. Дори да оцелея няколко месеца, година, две години — и какво от това? Пак ще си остана дете, няма училище, няма пари, няма контрол над нищо.
Все още няма никой на брега. Изглежда толкова светло и спокойно. Океанът също, сив като стомана, освен на местата, където се вижда как прииждат вълните, хвърлят във въздуха пяна, сякаш плюят към небето.