Плюят на Господ…
Няма ли да е най-добре просто да вляза във водата и да се оставя да ме отнесат? Може би ще се удавя. Може би ще стане чудо и като някоя от онези бутилки с писма ще стигна до някой остров с палми. С момичета в бананови полички, с черни, дълги до под кръста коси. Аз ще изляза от океана като някакъв бог, а те ще бъдат толкова развълнувани, че ме виждат, че ще се избият коя да ми стане приятелка, ще се грижат за мен, ще ме хранят с печено прасенце с ябълка в устата и с плодове, които току-що са набрали от дърветата, и няма да се налага да работя.
И в двата случая — край на мъките.
Ставам, тръгвам по брега близо до водата, навивам панталоните си и спирам и оставям вълните да мокрят пръстите на краката ми.
Студено е. Краката ми изтръпват и побеляват като восък.
Колко време трябва да мине, преди да спра да усещам студа? Преди тялото ми да спре да усеща каквото и да било?
Чел съм в книги по естествена история, че когато бягат от лъвовете, газелите и антилопите гну престават да усещат болка, затова смъртта им е по-лека.
Не стана така с мен, когато ме преследваха онези откачалници, значи важи само за животните.
Или може би не съм бил… достатъчно близо.
Ако не чувстваш нищо и не се тревожиш, просто се предаваш като жертвено животно, както е направил и Исус.
Сигурно съм направил няколко крачки, защото съм до коленете във водата и панталоните ми започват да се мокрят, да се надуват и да се веят около краката ми. Вече не ми е толкова студено. Чувствам се по-чист. Продължавам да вървя. Водата приплясква около колана ми, а аз само си стоя и гледам към океана. Може би ще видя кораб или някой гмуркащ се кит.
Във въздуха има няколко птици, летят наоколо и се гмуркат. Правя още една крачка. Само една, но разликата е голяма, дъното под краката ми изчезва и изведнъж съм до шия във вода, опитвам се да отстъпя назад, но не мога да се хвана за нищо, чувствам как водата се раздвижва под мен и вече и главата ми е покрита, гълтам вода, задавям се, пак се издигам, виждам повърхността, плажът се смалява. Започвам да плувам, но не помага. Нещо ме бута напред, не мога да се контролирам, започвам да ритам, да махам с ръце във въздуха, знам, че е глупаво, че трябва да остана спокоен, да остана спокоен, но нещо ме бута, блъска, не искам да става така! Аз съм малък, по-слаб съм от охлювче, защото нямам лепило. Защо ли се сетих сега за мама, колко зле се е чувствала, очите ми горят, гърлото ми гори, трябва да си държа очите отворени, но охнемогадасидържаглаватанадводата…
Пак съм на въздух, кашлям и плюя, очите ми горят, гърлото ме боли, сякаш е остъргано с нож, а вълните пак ме носят — о, не, плажът се приближава…
Океанът ме изхвърля, пясъкът се приближава още повече. Освобождава ме, като Йона? Не, не, ето пак тръгвам надолу, нагълтвам толкова вода, че ми се струва, че ще експлодирам, после пак нагоре, кашлям, повръщам, някакви камъни във водата ме удрят, боли ме.
Океанът си играе с мен. Накъде ще ме изхвърли този път?
Кожата ми се жули в камъни. Твърда земя. Пясък.
Пак съм на брега.
Пясъкът полепва по мокрите ми дрехи. Солта по раните ги кара да пламнат. Изтърколвам се надалеч от водата.
На сигурно място.
Още един шанс.
Господ?
Или може би и океанът ме смята за боклук и ме изплюва като развалена храна?
Забързвам към кея, все още кашлям и плюя солена вода, падам, оставам там, опитвам се да се стопля на слънцето, да изсъхна. На плажа вече има няколко души. Аз просто си гледам своята работа. След час съм вече по-сух, но все още ненапълно, гърдите ме болят и съм издраскан от скалите, но… съм тук.
Трябва да се съсредоточа. Пари и шапка. Някаква храна. Крем против изгаряне.
Почти съм сух, разхождам се по кея. Има виенско колело, колички и въртележка, но всичко е затворено и заключено и няма какво да се вземе. Няколко ресторанта, но и те са затворени, а единствената храна наоколо са някакви изсъхнали парчета от пуканки, нападали по земята.
На края на кея има будка за стръв, която е отворена. Зад щанда й стои мърляв мъж, а до него подобните на вани съдове са пълни с дребни рибки, някои от които са обърнали коремите и плуват по повърхността. Няколко души ловят риба, повечето са възрастни китайци, има и неколцина негри. Ничия въдица не кълве, всички изглеждат отегчени.
Двете кофи за боклук, които открих, са пълни с рибени вътрешности, които така вонят, че за малко да повърна. Тръгвам си от кея.