Над плажа минава улица с лъскави ресторанти и хотели, там няма нищо за мен. На север има малък парк, из който се разхождат старци и бездомници, а улицата се губи, докъдето поглед стига. И всичките тези дървета — прекалено много прилича на знаете къде.
Продължавам да вървя на юг и обстановката започва да ми изглежда по-позната — мотели, жилищни блокове, откачалки, като на Булеварда. На улицата намирам половин поничка, която изглежда добре, и я изяждам. На следващата пресечка виждам на тротоара парче шоколадче „Туикс“, но е прекалено размазано и гадно и затова изяждам само малко от него.
По-нататък един знак ми показва, че вече съм във Венис. Малки къщи, хора, много мексиканци. Вървя по улицата. В края й се вижда пак океанът и скоро се озовавам на една голяма широка алея, наречена „Оушън Франт Уолк“. От едната й страна като някакъв гигантски тротоар се простира океанът, от другата има магазини, всякакви хора — пънкове, черни, красиви момичета по бикини на ролкови кънки, с изскочили от долнищата дупета, а мъжете се заглеждат след тях. Млади мъже, приличащи на колежани, стари хора, седнали по пейките, рокери с татуировки и много големи зли кучета. Разни шварценегеровци правят упражнения на оградени площадки, телата им са намазани с мазнина и мускулите им изглеждат като грейпфрути, които всеки момент ще изскочат през кожата им. Вдигат тежести, мажат дланите си с магнезий и тъй като са огромни и печени, постоянно се фукат.
Магазините тук са предимно малки и евтини на вид. Бързи закуски, сергии за сладолед, студени напитки, слънчеви очила, сувенири, картички, тениски, бански костюми.
Шапки с надписи „Калифорния!“, „Малибу!“ или „Венис!“. С удоволствие бих си вдигнал някоя суха дреха, но има прекалено много хора наоколо и нищо не може да се открадне.
Все пак мястото може да се окаже добро за навъртане, ще видя какво ще стане по-нататък.
Решавам да се разходя от единия край на „Оушън Франт“ до другия, все нещо може да се случи.
На половината път виждам малка сива сграда с шестолъчна звезда на вратата. Еврейската звезда — знам го от учебника по история, главата „Средният изток, люлка на цивилизацията“.
Еврейски храм — как го наричаха, синагога? Отивам до нея. Стената до вратата е изписана с еврейски и английски букви. Над входа пише „Паство Бет Тора“.
Това може да се окаже находка. Евреите винаги имат пари. Поне така казваше Тъпака, постоянно крещеше как всичките били шибани банкери, които смучели кръвта на страната, убили Исус, а сега искали да вземат и нашите пари.
Като че ли той някога имаше пари.
После се замислям: че защо ще е прав? Той грешеше за всичко останало. Но все пак… какво прави този храм насред търговската улица, освен ако не прибира пари?
Не само Тъпака твърдеше така. И мама се съгласяваше с него, казваше: „Каубой, те наистина имат талант за печелене на пари, сигурно се раждат такива“.
— Ах, ти, тъпа кучко — смееше се той. — Не е талант, те просто мамят. Шибаното ЦОП — знаеш ли какво е това? Ционистко окупационно правителство, искат да ни завземат, пръкнали са се от шибания дявол, знаеш ли това? Арийската раса е избраната от правата вяра.
Онази вечер аз седях на масата в кухнята и се опитвах да уча за Гражданската война. Но тогава мама започна да разказва някаква история и аз се заслушах. Беше за богато еврейско семейство, което притежавало огромна ферма за ягоди близо до Окснард. С родителите й ходели да берат плодовете, като била още дете. А евреите имали голяма двуетажна бяла къща и кадилак.
— Шибани кръвопийци — каза Тъпака.
— Всъщност не бяха лоши, дори много мили… — започна тя.
Но той я погледна и тя каза:
— Освен дето много обичаха парите. Жената винаги се обличаше така, сякаш щеше да ходи на прием, а беше просто една фермерска съпруга. А и онази голяма къща, може дори да беше на три етажа, цяла гора телевизионни антени навсякъде по покрива, а ние спяхме в едни малки бараки за сезонни работници с керосинови печки.
— Шибани гадняри.
Дори това да бяха и пълни лъжи, понякога и в лъжите имаше някаква истина. А аз не искам хиляди еврейски долари, само малко дребни.
Един знак до синагогата казва, че ще има молебен в петък вечерта, а свещи ще се палят от 7 и 34, каквото и да означаваше това.
Никой не ме гледа. Опитвам вратата. Заключена. До храма има кафене, но и то е затворено.
Между заведението и синагогата има разстояние. Промъквам се през него отзад, виждам алея, паркирани коли, но никакво движение. Зад храма има две празни места за коли. Петък вечерта. Това е утре.