Проверявам задната врата. Обикновено дърво, обковано отдясно с някакви малки дървени неща и пак еврейска звезда. Сигурно е някакъв талисман, с който молят бог за още пари.
И задната врата е заключена. Точно до нея има малко прозорче, прекалено малко за голям човек да се промуши, но не и за мен. На него има мрежа, също като в къщата с ананаса. И като при нея мрежата се сваля лесно.
Няма нужда да чупя този прозорец, защото е отворен. Когато го бутам, той проскърцва. Натискам по-силно и усещам как се поддава, после още малко, после нещо щраква и прозорецът се отваря с трясък и аз се оглеждам в двете страни по алеята.
Никой няма. Влизам.
Ставам все по-добър.
Приземявам се в някаква тоалетна — малка, но чиста — тоалетна, мивка и огледало. Няма душ. От огледалото разбирам, че не изглеждам толкова зле, колкото си мислех, имам само малко драскотини по лицето и засъхнала бяла пяна по ушите и устните. Измивам я, използвам тоалетната.
Като се има предвид, че едва не се удавих, изглеждам доста добре.
Благодаря на Бога, в случай че Той ме е спасил. Измивам си ръцете.
А сега да намеря малко еврейски пари.
38.
Петра се събуди объркана в 6 и 30, главата й бе препълнена с мисли за Ран Банкс, Естрела Флорес, Рамзи, момчето с книгата за президентите. Уви се в халата и прибра сутрешния вестник.
Ето го, на трета страница, скицата й беше в средата на статията, не беше споменато името на художника.
Същността на статията не беше никакъв напредък: намекът бе ясен — полицаите пак само вдигат шум. Говорителят на участъка Салмагунди бе внимавал много да не придава огромно значение на възможността за наличие на свидетел. Момчето беше „само една от няколкото хипотези, по които работим“.
Последният абзац я накара да поеме рязко въздух.
Двайсет и пет хиляди долара награда бе обявена за всеки, който предостави информация за момчето или някакви други данни, които биха довели до арест на заподозрян. Парите се даваха от д-р и г-жа Евърет Боулингър, всички обаждания щяха да се приемат от детективите в Холивуд.
Нейният вътрешен телефон. Пълен капан. Трябва да са отишли направо при проклетия Шолкопф. Така не можеше да се работи.
По цял ден щеше да приема обаждания на откачалници. Дали Стю вече го бе видял?
При други обстоятелства съвсем нормално беше да му се обади, но вече нищо не беше нормално.
Облече се с първите дрехи, които извади от гардероба, взе вестника със себе си и подкара доста бързо към участъка.
Вече имаше десет съобщения на бюрото й. Девет души бяха забелязали момчето, а един луд от Фонтана твърдеше, че знае кой е убил Лиза. Какво ли щеше да стане следобед?
Стю още не бе пристигнал. Да върви по дяволите! Фурние беше излязъл.
Втурна се в кабинета на Шолкопф и размаха статията. Той седеше зад бюрото си, скочи и разпери ръка пред лицето й.
— Не ми се сърди. Родителите й вчера се бяха развихрили из града, отишли направо при заместник-началника Лазара, той ми се обади в десет вечерта. Трябваше да дойда да се оправям с тях. Бащата явно е пълен кретен, прави каквото си знае. Кой знае какво ще му хрумне след това!
Опитах се да те предупредя, идиот такъв, а ти ме натири.
— Можеше да ми се обадиш — каза Петра.
— Колкото можех да купя и „Майкрософт“ за десет долара — какъв смисъл имаше, Барби?
Прякорът й никога не я бе дразнил. Сега беше като бръснач, прерязал жив нерв.
— Работата е там, че…
— Работата е там, че аз ти пазя гърба от първия ден, а ти оставяш този да се намеси. Мен ме изкарват от леглото, Лазара ме гледа накриво, защото му се налага да работи до късно, изчезва някъде, оставя ме с хленчещата мамичка, татенцето държи шибани речи: след Менендез и О. Джей всички знаели, че полицията в Лос Анджелис не можела да намери престъпник и в затвора. Така че аз му давам каквото имам, твоето творение, като си мисля, че това ще го успокои. Той казва добре, какво ще го правите, а аз му казвам, търсим го, господин Боулингър. А той ми вика: „Доктор Боулингър“, после ми казва, че не е достатъчно, че иска някакви стимули и обявява награда. Аз се опитвам да му обясня, че наградите привличат предимно идиоти и че дори да искаме да дадем награда, това ще отнеме време. Той вдига телефона ми, обажда се на някакъв адвокат на име Хак и казва: „Говори с твоя приятел в «Таймс» и с другите ти приятелчета от телевизиите“. Показва ми, че Хак слуша разговора. И явно е така, вече е единайсет и той всичко е решил. Така че съди ме, че не те събудих посред нощ. Ако мислиш, че правата ти са нарушени, подай жалба. Междувременно обаче си върши работата.