— Съжалявам — повтори тя.
— Наистина няма нищо, госпожо. В такива ситуации…
— Когато всичко това свърши, ще го напусна.
Петра мълчеше.
— Щях да го направя тази година — каза Вивиан Боулингър. — А сега трябва да изчакам. Трийсет и шест години брак, ама че ирония! — Поклати глава и издаде ужасен звук, който повече приличаше на пищене на папагал, отколкото на смях. — Ходи по мръсници — продължи тя. — Мисли ме за глупава, че не знам. — Още един птичи звук. Той накара кожата на Петра да настръхне. — Евтини връзки с мръсници. А сега и Лиза си отиде.
Странно противопоставяне, но може би не бе така. Рекапитулираше нещастието си. Петра я изчака да продължи, но тя само допълни:
— Моята Лиза, моята красива Лиза.
Няколко мига мълчание, след това Петра каза:
— Госпожо, мислите ли, че Карт Рамзи го е направил?
— Не знам. — Отговори веднага. Беше мислила за това. Сви тъжно рамене и изстена.
Петра й даде хартиена салфетка. Тя се изтри.
— Благодаря. Много сте мила. Не знам какво да мисля. — Седна по-изправено, изглеждаше по-висока. — Джон си мисли, че може да купи всичко. Предложи на Лиза пари, за да не се омъжва за Картър и като не стана — още повече пари, за да се разведе с него. Толкова идиотско! Лиза и без това щеше да се разведе с него. Тя ми каза. Ако Джон се беше сближил с нея, можеше да си спести офертата. Но тя така си и остана. Лиза се разведе с Картър, но да не мислите, че Джон удържа на думата си?
Зловеща усмивка се появи на тънките й устни. Червилото и моливът бяха използвани за удължаване на границата с кожата и напълно променяха контурите на устата. Без сутрешния си грим тази жена би била неузнаваема.
— Не й ли плати? — попита Петра.
— Разбира се, че не. Не даде на Лиза и цент. Каза, че не говорел сериозно, че така или иначе било за доброто на Лиза и тя няма от какво да се оплаква. Лиза не му обърна внимание, знаеше с кого си има работа. Но все пак. Не мислите ли, че това е ужасно?
— Колко предложи той на Лиза?
— Петдесет хиляди долара. А сега да не мислите, че ще даде половината? — Тя поклати глава. — Не очаквайте от него да изплати наградата, детектив. Мъчно ми е за всички, които си мислят, че могат да получат някакви пари от Джон. Дали мисля, че Картър го е направил? Не знам. На мен той винаги ми е изглеждал почтен човек. После Лиза ми каза, че я ударил, затова не знам.
— Колко пъти ви е казвала, че я е удрял, госпожо?
— Само веднъж. Скарали се, Картър изгубил самоконтрол и я ударил. Било е повече от плесница — окото й беше насинено, а устната разцепена.
— Само веднъж — повтори Петра.
— Но и това беше прекалено много за Лиза. — Прозвуча самохвално. Дъщерята успяваше да се наложи по начин, който майката не бе успяла? — Каза ми, че няма да се примири. И аз бях съгласна с нея. Въпреки всичките неща, които баща й прави от трийсет и шест години, никога не ме е докосвал и с пръст. Ако беше, кой знае какво щях да сторя. — Вдигна чантата си и я хвана като оръжие. — Аз, разбира се, не знаех, че Лиза смята да говори по телевизията. Ако го беше споделила с мен, сигурно щях да я посъветвам да не го прави.
— Да не прави нещата прекалено публични ли?
— Безвкусни. Но сбърках. Защо да го потискаме навътре? Какъв е смисълът да мълчим, да изглеждаме прилични и изпълнени с вкус? — Тя проплака пак и се избърса със салфетката. — Дали мисля, че Картър го е направил? Защо не? Той е мъж. Те са отговорни за всичкото насилие по света, не е ли така? Дали съм сигурна като Джон? Не. Защото никой не може да бъде толкова сигурен, колкото Джон. — Тя стана. — Знам, че правите каквото можете, детектив. Джон иска кръв, но всичко, което аз искам… никога няма да го получа: искам си обратно моето малко момиче. А сега бихте ли били така любезна да ми извикате такси?
— Разбира се, госпожо. — Петра остана с нея, после й отвори вратата. — Ето визитната ми картичка. Ако се сетите за нещо, каквото и да е, моля ви, обадете се.
Двете се върнаха в коридора. Вратата на стаята за разпит беше още затворена.
— Бедният ви чернокож приятел — каза Вивиан Боулингър. — Джон има предразсъдъци. Наистина го презирам за това.