— Ще повикам такси — каза Петра. — За къде?
— „Бевърли Уилшър“. Той е отседнал в „Балтимор“.
Едва бе минало 9 сутринта, а Петра вече беше изтощена.
Времето, прекарано със семейство Боулингър, изсмука енергията й. Горкият Уил, още беше вътре.
Ама че двойка, дори да оставим настрана трагедията. Не бяха добър пример на семейство за Лиза. Докъде стигаше свободната воля на всеки от нас?
Купчината със съобщения беше нараснала. Още четири за момчето. Тя се страхуваше д-р Боулингър да не реши да се осведоми за обажданията.
В някои случаи се сближаваше със семейството на жертвата. А сега й се искаше да цапардоса д-р Боулингър до безсъзнание, потръпваше от птичия смях на госпожа Боулингър. Никак не беше добре. А Стю още го нямаше. Очевидно вече не му пукаше. Което не се връзваше с тревогите му за кариерата. Значи наистина е нещо в семейството.
Тя прегледа без резултат някои съобщения за изчезнали хора на име Флорес, когато затваряше телефона, Стю влезе.
— Добро утро.
Свежо избръснат, всеки косъм си беше на мястото. Носеше хубав каменносив габардинен костюм, лъскава сива риза, жакардова вратовръзка в опушени и червени тонове. Безупречен вкус.
Това я ядоса.
— Добро ли е? — попита го.
Той се обърна и излезе от стаята на отдела.
39.
Сам Ганзър не паркира внимателно линкълна. Двайсетгодишната наземна лодка беше прекалено голяма и за двете празни места зад синагогата, затова той я сложи по средата.
Кой щеше да се оплаче? Синагогата някога беше център за контакти на евреите от Венис, но сега работеше само в петък, никой друг, освен Сам, който идваше да я нагледа, не пристъпваше там по друго време.
Дори през почивните дни понякога трудно се събираха и десет души за бденията. Бет Тора не беше достатъчно правоверна за облечените като религиозни фанатици юпита, които завземаха Венис, затова те си направиха друг храм няколко пресечки по-нататък, доведоха един брадат фанатичен равин от Ню Йорк, издигнаха преграда между отделенията за мъже и жени. По-възрастните, предимно леви вярващи, които поддържаха синагогата, не искаха и да чуят за другия храм.
Това беше преди пет години. Сега повечето редовни посетители бяха починали. Сам знаеше, че с течение на времето Бет Нора щеше да бъде затворена, а сградата — продадена. Може би юпитата щяха да си я поискат, което щеше да е по-добре, отколкото да се появи още един евтин магазин на и без това препълнената с такива „Оушън Франт Уолк“. Сам не беше такъв голям противник на юпитата като някои стари социалисти. Дълбоко в сърцето си хранеше огромно недоверие към авторитетите, но бизнесът беше в кръвта му. Междувременно щеше да паркира където си поиска.
Струваше му се, че ще живее вечно. За седемдесет и една години тялото му го слушаше прекрасно. Брат му Емил живееше в Ървайн, изобщо не беше религиозен и беше на седемдесет и шест. Силен ген, поколения от яки, здрави ковачи на желязо и дърводелци, калени от проникващия в костите студ на украинските зими.
Злото в най-чистия му вид бе окастрило родословното дърво на семейство Ганзър.
Майката, бащата, тримата по-малки братя и двете сестри бяха депортирани в Собибор и повече не ги видя. Аврам, Мотел, Барух, Малка, Шиндел. Дали бяха стигнали до Америка, какви ли бяха сега имената им? Сам предполагаше, че най-вероятно са Ейб, Морт, Бърни, Мерилин, Шърли. Миналата седмица повдигна въпроса пред Емил, на когото не му се говореше за това.
Всичко на всичко четирийсет и пет души от семействата Ганзър и Лейбовиц бяха хванати от украинската полиция и предадени на мръсните нацистки окупатори. Сам и Емил, мускулести млади мъже — Емил беше шампион по бокс лека категория в Ковол — бяха пощадени и откарани насила като роби, за да работят. Осемнайсетчасови работни дни и само супа и безвкусен като талашит хляб. Среднощното бягство сред снеговете, времето в гората на листа и желъди, бяха полумъртви от глад, когато ги откри една свята жена католичка. Когато синът й се върна от война, поиска да ги предаде. Братята Ганзър побягнаха пак, вървяха до изтощение и най-накрая стигнаха до Шанхай. Китайците се оказаха почтени хора. Само понякога се чудеше какво ли би станало, ако се бе заселил там и се бе оженил за едно от тези разкошни порцеланови момичета. Но вместо това — свобода, Канада, Детройт, Лос Анджелис.
От години не се бе сещал за тези неща. Напоследък спомените идваха неканени. Сигурно беше някакво мозъчно увреждане. Тялото му беше силно, но паметта за имена и чувството за ориентация избледняваха, влизаше в някоя стая и забравяше защо. Но миналото беше ясно, все едно се случваше днес. Целият този гняв — още можеше да почувства как нахлува в главата му, а това не бе добре за кръвното налягане.