— Ето — каза той и му подаде поничките. — Вземи ги.
Момчето не помръдваше и само се взираше в него. Въпреки че беше мръсно, парцаливо и кльощаво, с изподрано лице, беше хубаво дете. Може би на единайсет или дванайсет. Какво ли правеше толкова малко дете тук? Във Венис имаше много бегълци, но те бяха предимно тийнейджъри, големи бунтари, с обеци по цялото тяло, с откачени прически, татуировки и противно държане. А това беше просто едно дете, недохранено и уплашено.
Определено беше друговерче — достатъчно бе да се погледнат чипият му нос, мръсната кестенява коса. Понякога друговерците биеха децата си, малтретираха ги, бог знае какво още им причиняваха. Може би това бе избягало. Предполагаше, че и евреите правят такива неща, въпреки че лично той не бе срещал такива случаи.
Но какво разбираше той от деца?
Емил имаше син, адвокат, живееше в Енсино — караше немска кола! — изобщо не говореше нито с родителите си, нито със Сам.
— Ето — каза той и разклати кутията с поничките. — Вземи я.
Не последва отговор. Детето изглеждаше недоверчиво и смяташе, че Сам е намислил нещо. Навсякъде по джинсите му имаше мръсни лекета, а тениската беше цялата в дупки. Беше свил юмруци, коравият малък разбойник.
Сам остави поничките на земята, изправи се и каза:
— Добре, аз ще отворя вратата, няма нужда да се промушваш през прозореца. Но ако питаш мен, трябват ти чисти дрехи и истинска храна с витамини.
Бръкна в джоба на панталона си и извади някакви банкноти от портфейла си. Две двайсетачки — доста щедро за човек, когото не познаваше, но какво толкова!
Остави парите на пода до поничките, отиде в дъното на храма и отключи задната врата. После влезе в мъжката тоалетна, за да даде на детето възможност да излезе с достойнство, а и защото мехурът му щеше да се пръсне.
40.
Петра се загледа във вратата, през която Стю току-що бе излязъл, после тръгна след него.
Той се появи пак там още преди тя да стигне до нея. Главата му беше килната.
Я ела тук.
Как ли не, верният младши партньор ще се втурне само като го повикат с пръст.
Очите им се срещнаха. Лицето му беше каменно, никакво извинение. Тя реши да пази достойнството си и го последва надолу по стълбите и навън от сградата към задния паркинг, където Стю бе спрял колата си. Обикновено безупречно чиста, сега прозорците й бяха мръсни. Белият таван бе осеян с хванали коричка птичи изпражнения.
— Какво, по дяволите, става, Стю? — попита тя.
Той отвори предната дясна врата, покани я с жест да влезе, заобиколи и седна зад волана.
— Така доникъде няма да стигнем — каза тя, без да влиза. — Някой все трябва да свърши тази работа.
Той се взираше през предното стъкло. Слънцето от изток очертаваше с оранжев контур профила му. Дори и модел за корицата на долнопробен роман не би могъл да позира по-ефектно. Всички тук бяха проклети актьори.
Петра влезе и тресна вратата толкова силно, че колата се разтресе.
— Дължа ти обяснение — каза Стю.
— Добре.
— Кати има рак.
Гърлото на Петра се сви и за миг не можеше да си поеме въздух.
— О, Стю!…
Той вдигна пръст.
— Утре ще я оперират. Правеха й изследвания. Не бяхме сигурни, сега вече сме.
— Толкова съжалявам, Стю. — Защо не ми каза? Очевидно не сме достатъчно близки. Осем месеца в преследване на лошите не са достатъчни за възникване на силно приятелство.
— Едната гърда — каза той. — Лекарят й го открил при редовен преглед. Казват, че е само обикновен тумор.
— С какво мога да ти помогна?
— С нищо, благодаря ти, погрижили сме се за всичко. Майка ми ще вземе децата, а баща ми се разправя с болницата.
Дясната му ръка се подпря на таблото. Петра сложи длан върху нея.
— Прибирай се, Стю. С Уил ще се оправим с всичко.
— Не, точно там е работата, смятах да си взема отпуск, но Кати настоя да не го правя. Иска довечера да съм вкъщи, да я заведа до болницата, каза ми, че мога да остана, докато заспи. А утре, когато излезе от операцията, да съм там. Но между тези две неща настоява да продължа да работя. Дори когато я облъчват… Може само да изрежат мястото, още не са сигурни.