— Мислиш ли да останеш на работа? — попита Петра.
— Кати така иска. Нали я познаваш.
Петра познаваше много слабо Кати. Грациозна, красива, оправна, добра майка, никога без грим. Красавицата на гимназията, с учителска диплома, от която никога не се бе възползвала. По време на семейните излети Петра я бе преценила като ненадминат организатор.
Малко резервирана и ако трябва да бъде честна — повече от резервирана. Въпреки повърхностната дружелюбност, винаги се държеше на разстояние и Петра я смяташе за ледена кралица.
Трийсет и шест годишна. Шест деца.
Петра си спомни за баща си, как бе отгледал пет деца съвсем сам. И през цялото това време Стю се бе старал да се държи.
— Толкова е силна — каза той. — Никога не съм спал с друга жена.
Каза го като нещо съвсем обикновено. Петра го потупа по ръката.
— Повечето мъже се отегчават с една и съща жена. Аз винаги съм искал само Кати. Наистина я обичам, Петра.
— Знам, че е така.
— Опитваш се, правиш каквото трябва, за да живееш по определен начин, знам, че не можеш да правиш сделки с Бог, той си има собствени планове за теб, но все пак…
— Тя ще се оправи — каза Петра. — Всичко ще се нареди, ще видиш.
— Погледни го Рамзи — продължи той. — Има здрава съпруга, а виж какво направи с нея. И онова момиче Егерман. Всички тези неща, с които се сблъскваме.
Той облегна глава на волана и избухна в неподозирани дълбоки ридания.
Вивиан Боулингър, а сега и това.
Но това беше различно. Беше част от нея.
Петра се пресегна и го прегърна.
41.
Като наближи асансьора, Милдред Борд чу над главата си стъпки. После пускане на водата в тоалетната, отваряне на кранчето на ваната. Старата къща имаше прекрасна архитектура, но ако се застанеше на определени места, звуците долитаха безпрепятствено през гредите.
Госпожата сама пълнеше ваната си. Това беше ново.
Може би денят се очертаваше да бъде добър.
Върна се в кухнята, изяде бърканите яйца и изпи кафето си на старата дървена маса, изхвърли остатъка от кафеварката, зареди нова и зачака, остави достатъчно време на госпожата да се накисне. В 8:45 вече се връщаше обратно с втората закуска.
На подноса нямаше вестник. Но не защото го бе прегледала за противни статии. Тази сутрин раздавачите бяха подминали къщата. Отново. Такъв объркан свят.
Ще се погрижи за това, след като сервира, незабавно ще вдигне телефона и ще се обади в компанията за абонаменти, ще им даде да се разберат.
Понякога й се искаше госпожата да остави абонамента да изтече. Нямаше нужда да чете нещата, които печатаха.
Асансьорът се отвори на горната, покрита с килим площадка. Мина покрай мястото, на което бе стоял роялът „Стейнуей“, покрай призрака на старинната ракла със заплетен капак от кост от костенурка, двете величествени китайски вази, сини като небето, бели като мляко, поставени върху мраморни пиедестали. Едно прашно петно в нишата я накара да се спре и да го избърше с края на престилката си.
Докато вървеше към апартамента на госпожата, премина покрай някогашното хранилище на порцелана, позлатените витрини с предмети от бронз и емайл, претъпкани с японски вази от нефрит, слонова кост и смесица от метали.
Всички бяха незаменими. Като раклата. Убиването на костенурки вече беше незаконно. На градските деца — да, но не и на влечугите.
Почука на вратата на госпожата, получи очаквания тих отговор и влезе.
Госпожата беше в леглото, в кремава копринена пижама с облечени копчета — истинско изпитание беше да намери подходящо химическо чистене за нея. Косата й бе завита в бяла френска хавлиена кърпа, не носеше грим, но пак бе хубава. Аромат на розова вода освежаваше огромната стая. Единствените предмети върху нощното шкафче бяха кутията с хартиени салфетки и черното копринено домино за сън. Чаршафите бяха едва разбъркани. Тази жена дори и в съня си беше грациозна.
Но госпожата се държеше странно — взираше се пред себе си, не се усмихваше на Милдред. Пак ли кошмари?
Стаята бе все още затъмнена, и двете завеси бяха спуснати. Милдред не помръдваше, не искаше да се натрапва и след миг госпожата се обърна към нея:
— Добро утро, мила.
— Добро утро, госпожо.