Навън съм и пак мога да дишам. В джоба ми парите тежат цял тон и първата поничка, която изяждам, докато вървя по алеята, има страхотен вкус. Изяждам още една. Тогава ме заболява стомахът и решавам да запазя останалите за по-късно.
Магазините отварят и пешеходците и скейтбордистите са се увеличили. Първото нещо, което правя, е да си купя шапка, с надпис „Доджърс“ и с лентичка за намаляване на широчината отзад. Нагласям си я по главата и нахлупвам козирката над лицето си, за да се пазя от слънцето, а и за да се скрия.
Защото покупката на шапката е странно преживяване. Намерих я в едно магазинче, разположено в барака, доста далеч от синагогата. Човекът, който ми я продаде, е грозен, с лоша кожа, с огледални слънчеви очила и дълга мазна руса коса, посивяла на места. Поглежда ме странно. Сякаш ме познава.
Предполагам, че може би е от Холивуд, но никога не съм го виждал преди. Има необичаен акцент, като на лошите от шпионските филми — руски акцент, звучи като руски шпионин.
И защо ме гледа така? Искам да кажа, че не мога да бъда сигурен, че наистина ме гледа — заради огледалните очила. Но така изглежда — по начина, по който обръща главата си към мен и я задържа в това положение. Доста време мина, преди да ми върне рестото.
Когато си тръгвам, той казва:
— Хей, момче!
Но аз продължавам и нахлупвам шапката върху лицето си. Когато няколко секунди по-късно се обръщам, той е излязъл пред бараката и все още гледа по посока към мен, затова се шмугвам между сградите и вървя малко по пресечката, после пак се връщам на „Оушън Франт“, но съм прекалено далеч от него, за да може да ме види.
Океанът е станал съвсем син и най-накрая костите ми се стоплят. Мирише ми на печена царевица и пуканки, знам, че имам пари да си купя, но все още ми е тежко от бисквитите и от поничките. Вървя сред всичките тези хора, сякаш тротоарите са подвижни и ние до един участваме в някакъв общ танц и никой никого не притеснява.
Миризмата на печена царевица ме кара да се чувствам като на карнавал. Веднъж бях на карнавал в училище. Нямах пари нито за печена царевица, нито за нещо друго. А сега се чувствам като в някакъв светъл топъл сън.
Стигам до края на пешеходната улица и вече няма къде да вървя, освен по пясъка.
Плажът изглежда като края на света.
Решавам да отида до другия край, обръщам се, повървявам малко, но забелязвам грозния руснак да идва към мен. Той е сред тълпата, но не е част от нея. Всички други приличат на хора, които се забавляват. Той изглежда ядосан. И очите му шарят навсякъде. Дали търси нещо, може би мен?
Още един перверзник?
Не искам да знам. Измъквам се по пресечката и вървя обратно на посоката, от която дойдох, като често поглеждам през рамо. Виждам няколко души, но не и него. После пресечката остава празна отново и ето я и синагогата. Зад нея е паркиран огромен бял линкълн континентал с кафяв гюрук. Сигурно е на стареца.
Тъпака ги наричаше еврейски канута. Кадилаците и линкълните континентал.
Кекави коли за кекави хора, казваше той.
Но старецът стискаше здраво.
И как само ми даде всичките тези пари — четирийсет долара, сякаш не бяха нищо. Значи евреите наистина са богати. Но не поиска нищо от мен в замяна.
Може би ще успея да измъкна още пари от него.
Все още съм в пресечката и съм се замислил за тези неща, когато той изскача, вижда ме и се усмихва изненадано. Доста е нисък. Сега вече забелязвам, че зъбите му са прекалено бели, трябва да са изкуствени.
Мама имаше няколко изкуствени кътника, правени на мястото на изпадалите й болни зъби, но тя не ги носеше и бузите й бяха започнали да хлътват.
Разперва ръце, сякаш е объркан.
— Какво? — казва той. — Да не ги изхарчи вече всичките?
43.
Стю я остави да го утеши, после рязко, като ударен от ток, се отскубна от прегръдката й. За първи път се докосваха.
— Обратно на работа — каза.
Като седнаха зад бюрата си, той заговори:
— Имам новини от един от източниците ми в студиата.
Скот Уембли се бе обадил предната вечер. Той й разказа в общи линии какво е казал, като не спомена нищо за мрънкането на помощник-режисьора.
— Не е кой знае какво, детектив, но ти нали каза да се обаждам за всичко.
— Какво имаш, Скот?
— Седяхме си няколко души, когато се появи Рамзи и една каза, че си мислела, че понякога снимали сериала и в парка „Грифит“. По хълмистите места, конюшните — от другата страна на шосето от Бърбанк.