Тази сутрин се събуди толкова уверен. Изтегна се, прозя се, направи си кафе и си наля сок. Отвори вестника.
И ето.
Стомахът му се сви.
Дете?
В статията се казваше, че може би е било там. Полицията работела и по други следи.
Което означаваше, че полицията или нищо не знае, или блъфира двойно, опитва се да го подмами.
Не се справяше лесно с несигурността.
Дете? В парка по това време?
Може би е измислена следа, уловка, която да прилъже някого да излезе на светло.
Не, не и при наличието на награда. Ако по фалшива следа невинно дете попадне в лапите на някой алчен идиот и родителите заведат дело, ще настане сериозна законова бъркотия.
Значи вероятно следата е истинска… но как ще знаят за детето, след като то само не се е предало?
Освен ако… няма някаква предметна улика… да не би да е забравил нещо?
Странна работа, след като свърши с Лиза, му се стори, че чува нещо. Горе, зад скалите. Шумолене, стържене, по-силно от пулсациите в ръката му.
Позволи си миг блаженство: изражението на Лиза. Видя го дори и в тъмното. Или може би просто така му се бе сторило.
Увери се, че му се е сторило, че е чул стържене. Беше се спрял, застана неподвижно, нищо не чу и върна вниманието си на Лиза.
Толкова хубава и неподвижна.
По ризата му имаше кръв, но бе внимавал да не си изцапа обувките, защото отпечатъците от подметките можеха да му създадат проблеми. Полепваха по асфалта. Пази се от мръсотията. Преди да се върне в колата, той свали обувките си.
Толкова внимаваше, а ето… някакво дете било будно толкова късно… не се връзваше. Вгледа се пак в портрета. Бяло, изглеждаше на единайсет или дванайсет. Не би се отличавало сред хиляда деца. Ако съществуваше.
Дори и да го намерят, какво ли е могло да види в тъмното?
Няма начин лицето му да се е виждало в мрака. Нали?
Ами колата? Да е зърнало номера… По границата на паркинга имаше някакви светлини. Дали не бе минал под тях?
За това не си бе направил труда да внимава, бе предположил, че на паркинга няма никой.
Ако детето наистина съществуваше, защо не се бе предало? Значи може би наистина е заблуда…
От друга страна, това може да създаде проблем. Не чак толкова голям, със сигурност щеше да е нищо в сравнение с Естрела, тази кучка със зъл поглед.
Ненужни хора. Лос Анджелис бе пълен с такива.
Дете… съзнателно не се тревожеше, но, господи, сърцето му биеше като лудо!
Той откъсна страницата от вестника и я намачка на плътна потна топка. Помисли още веднъж и я разгъна. Опита се да пие кафе, но не можеше да го преглътне.
Помъчи се да се разведри, като си представи Лиза на земята.
Истинската любов никога не умира, но тази беше мъртва.
Толкова лесно.
Най-сладкото беше нейната изненада.
Да оставим миналото, да се прегърнем. И тогава — прас!
Нещо доста по-различно от прегръдка.
— Доста по-различно — каза на глас с високопарен британски акцент. Гласът на Дейвид Нивън, една от хилядите роли, които никога не успя да изиграе.
Никой не ценеше таланта му.
Лиза го оцени, макар и в последния миг от живота си. Изражението на лицето й показа, че най-накрая го вижда в нова светлина.
Ти си способен на това?
Постара се да я гледа в очите, докато мушкаше ножа и го движеше нагоре.
Един от онези прекрасни мигове, когато всичко се слива. Най-добрата роля, която някога бе играл. Само двамата, танцуващи в тъмното.
Двамата и едно дете?
Как би могъл да го избегне? Да тръгне да го гони по хълмовете и да разпръсне кръв и кой знае още какви доказателства по цялата околност? Дори и малоумниците от Лосанджелиската полиция щяха да открият нещо.
Бяха разбрали и за детето. Как?
А сега и наградата. Старецът се пъчеше.
Може детето да е било там по-рано и да си е тръгнало, преди те с Лиза да се появят.
Може би, може би, може би — стара песен, една от любимите му. Някаква момичешка група я изпълняваше, „Шателс“ или „Шърелс“.
Тези пари вероятно щяха да привлекат само ненормални. Изводът беше, че полицията няма никаква представа за нещата.
— Никаква шибана представа — каза той с гласа на Дейвид Нивън.
Нито местните клоуни на шерифа, които се появиха първия ден, нито пък двамата от участъка. Бишъп, силен и мълчалив, който отстъпи централната роля на Конър.