Покри устата и носа й и изведнъж тя посиня. Той изпадна в паника. После му хрумна да я погледне в различна светлина и започна да се забавлява с тялото й, просто я проучваше. Като внимаваше да не оставя следи, той подкара колата към къщи, разтърсван от ужас и удоволствие.
Семейство Тоск се върнали след два часа. В града настана истинска паника, тръгнаха слухове за дебнещ сексуален маниак.
Със седмици не можеше да мигне, защото какво щеше да стане, ако Сали беше казала на някого, че ще се вижда с него? Отслабна и каза на майка си, че има грип.
Но тя не бе казала на никого, беше се притеснявала заради приятеля си.
Ченгетата разпитаха приятеля.
Никакви следи. Отиде на погребението на Сали, плака, както всички останали.
Нищо не можеше да се сравни със страстта на младите.
Сали. Германското момиче. Лиза.
Не че беше сериен убиец. Нищо не го заставяше да прави тези неща.
Но когато се удадеше възможност…
На погребението на Сали той наистина изгуби контрол, когато пръстта започна да пада върху ковчега. Една от приятелките й, също мажоретка, го хвана за ръката, изтри очите му и по-късно му каза колко е чувствителен.
— Скъпи влюбени — произнесе той с мелодичен глас. Не като Нивън, по-скоро като Джон Хаузмън.
И Оскарът отива при…
45.
— Не, все още са у мен, но нямам нищо против да ми дадеш още — казвам аз на стареца. — Имаш ли някаква работа за мен?
Той повдига очилата на носа си.
— Значи си можел да говориш. Искаш да работиш, така ли? Колко си голям?
— Достатъчно.
Той се приближава.
— Виж какво, ти си в беда, бягаш от нещо, може би ще успея да ти помогна. Защото момче на твоята възраст не трябва да се мотае тук само.
Аз се отдръпвам.
— Нямам нужда от помощ. Само от работа.
— Имаш ли разрешително за работа?
Не отговарям. Той казва:
— Разрешително за работа. Изисква се от закона. За да се предпазят децата. Преди ги принуждаваха да работят, вече не. Не и в Съединените щати.
Значи няма да ми помогне. Понечвам да си тръгна.
— Почакай — искаш работа? Добре.
Спирам.
— Какво имаш? Колко плащаш?
Той пак се усмихва.
— Я какъв бизнесмен! Добре, виж какво, този храм, синагогата — посочва през рамо, — не се посещава много през седмицата, но няма да е зле някой да чисти преди службата в петък. Да наглежда вътре, нали разбираш?
— Пазач?
— Не нощен пазач, а дневен, защото няма къде да се спи. Ти имаш ли къде да спиш?
— Разбира се.
— Тук през нощта е опасно — казва той и се приближава още повече. — Ти отдавна си на улицата, нали?
Не отговарям.
— Не искам да си пъхам носа, синко, но може би ще успея да ти помогна. Защото съм бил на твоето място, повярвай ми.
Като казва това, лицето му се променя, също както съм учил по биология. Метаморфоза. Разбирам, че говори истината.
— Това сигурно е било отдавна — казвам аз.
Той се взира в мен. После се шегува:
— Да, много отдавна. Още през каменната ера.
Смехът му е заразителен — дълбок, сякаш идва от дъното на корема му. Не мога да се удържа. И моята уста се разтяга.
— Я, той можел и да се усмихва! Значи животът в края на краищата не е толкова лош, а?
Това изтрива усмивката от лицето ми.
— Или е? — пита той. — Да не би някой много да те е наранил?
В храма ми показва малък шкаф в мъжката тоалетна, в който държат принадлежностите за чистене. Метла, лопатка, парцал и ведро, препарати за чистене на стъклата и на дървениите. Също така емайл за среброто, но него го прибира. Вижда, че го гледам.
— Ела, синко, между другото имаш ли си име? Аз съм Сам Ганзър.
— Синко е добре.
Той свива рамене, протяга ръка и се здрависваме. Ръката му е като менгеме.
— Приятно ми е да се запознаем — казва.
— И на мен.
Води ме в главното помещение на храма. В предната част има огромен дървен шкаф с дърворезба, който така и не успях да отворя. Той стига до тавана и е покрит със синя кадифена завеса. Старецът издърпва въжето и завесата се отваря. Зад нея има вратички с дванайсет малки дърворезби на библейски сцени. Разпознавам Ноевия ковчег, Моисей в люлката. Другите нищо не ми говорят.