Нищо за Исус. Разбира се. Мисля си: какво правя тук?
Зад резбованите вратички има нещо, също покрито със синьо кадифе, с еврейски надписи и дървени колони, стърчащи от горната и долната част, само тези на горната част имат сребърни дръжки. На най-близката пише: „Дарено от Сол и Изидор Левин в памет на баща им, Химан“. Отпред висят сребърни плочки.
— Знаеш ли какво е това? — пита Сам.
— Не.
— Тори. Еврейската библия. Ти вярваш в Библията, нали?
Не знам в какво вярвам, но кимвам.
— Значи разбираш, че това е свято, нали?
— Не се тревожи, няма да открадна среброто — казвам аз.
Той почервенява като домат.
— Не това исках да кажа, синко. Просто държа да знаеш, че това е важно нещо. Значи когато те помоля да лъснеш среброто, ще внимаваш изключително много. Разбра ли?
— Разбрах. — Въпреки че много добре знам какво искаше да каже.
Разбрахме се така: мета и мия целия храм, включително и тоалетните, бърша прозорците и почиствам дървениите. Най-накрая ще лъсна и среброто, защото той трябва да ми донесе още парцали.
— Освен това — казва, — емайлът за среброто е прекалено силен, не вдишвай, когато си съвсем близо до него, разбра ли?
— Разбрах.
— Сериозно ти говоря — казва той. — Да не дишаш, а? Лепило, боя, нали не правиш такива неща? Не се друсаш?
— Никога — казвам аз. — Нито веднъж дори.
— Вярвам ти — казва той. — Изглеждаш ми добро момче. Иска ми се да знам какво правиш на улицата, защо живееш на бисквити, но това си е твоя работа.
Нищо не казвам.
— Не искам да дойда и да те намеря, катурнат от изпаренията на сребърния емайл — добавя той. — Повярвай ми, знам някои работи за тези неща, държа железарски магазин от четирийсет години. Напоследък разни наркомани и отрепки идват и изкупуват всичкото лепило и фиксажа — беше съвсем очевидно, че никой от тях никога не е правил ремонт.
Господи, този наистина говори много!
— Ще внимавам — казвам аз.
— И още нещо. Днес е четвъртък, утре вечер имаме служба. В събота също, така че в събота няма да ми трябваш изобщо.
— Добре. След днешния ден не мисля, че ще остане нещо за вършене.
Той бръква в джобовете си.
— А сега най-важната част. Колко искаш?
— Колкото мислиш, че трябва.
— Колкото аз мисля ли? Тоест ако кажа два цента на час, ще си доволен, така ли?
— Вярвам, че ще си справедлив.
— Поласкан съм, синко, но ако ще ставаш бизнесмен, научи се да си казваш цената.
Замислих се. Колко плащаха на децата да правят хамбургери в „Макдоналдс“? Не знам. Наистина не знам.
— Два долара на час.
— Два долара на час? Минималната надница е над пет. Нали не искаш минималната надница?
— Добре, шест.
— Пет и петдесет.
— Добре! — извиквам аз и се изненадвам от това.
— Не съм глух — казва той. — Пет и петдесет, и това, предполагам, за осем или девет часа, да кажем — петдесет долара общо. Ето ти аванс.
Изважда портфейла си и изведнъж в ръката ми се озовават две десетачки. Не вярвайки на късмета си, ги мушвам в джоба си.
— Останалото ще получиш, когато свършиш. Ще дойда след няколко часа да проверя. — Той пак се приближава, после спира. — И още нещо. Сделката е в брой, никакви удръжки за данъци, социални такси. Така че не ме топи на властите, става ли?
46.
Както казваше Рокера Моран — ако някога бе имал добър мотор, то не го бе забелязал.
Беше на трийсет и освен четирите месеца като пазач в онзи боклучарник в Салинас, не бе работил никога. Занаятчийските глупости в пандиза не се брояха — така и не бе лежал в истински затвор, само в местни дупки, общински арести, пиянство и хулиганство, месец тук, месец там.
Животът му дължеше нещо, преди да умре. Това беше сигурно.
Мотор, за какъвто душицата му изгаряше. Като „Шавълхед“ от 72-а, карбуратор „Зенит“, компактен, лъснати ламарини — лъскав навсякъде, гладък като коприна хром. Или нещо по-аеродинамично, „Погхо Фиштейлс“, безоловни клапи, матирана рама с много копчета. Дай му повече пространство като пистите на летище „Кенеди“ или просто дълго равно пространство, ако не искаш да се изкефиш чак толкова много. Облицована седалка с облегалка, защото го болеше гърбът, особено сутрин.