Двойна седалка. Хромирани дръжки за пътника отзад, защото там трябва да седи някое маце и да трепери за скъпоценния си живот, докато вятърът я блъска бясно в лицето.
Не Шарла, тази дрогирана кучка. А някое като онези момичета, снимани във „Волният ездач“. Скоростта ще я възбуди, ще спрат на някой мотел и той ще й даде малко рокерско свинско за обяд.
Мамка му, ако имаше мангизи, щеше да има и всичко това.
Сегашният му мотор беше истинска архаична гадост, сглобен от ръждясали части, съединени с лепило, повторни заварки и молитви. Дори беше сложил и някои японски, но на места, където не се виждаха. На рамата имаше емблема на „Харлей Дейвидсън“, но въпреки всички части с тази марка, там можеше да пише и „Пълен боклук“.
Поне вдигаше шум. Японските никога не вдигаха толкова шум.
В деня, в който хвана автобуса за Бейкърсфийлд, от три дни поред нямаше никакви проблеми. Но бързо загази. Бедите: стартерът не даваше искра, контактите бяха попилени. Най-лошото бе, че жиците в токовия изправител бяха по-заплетени от косата на Шарла. Минимум сто долара дотук, а и трансмисионният ремък изглеждаше готов да се разпадне, още две десетачки.
Всичко, което му бе останало от помощите на Шарла, беше шейсет долара и той ги взе, остави я да хърка и започна мъчителното си пътешествие пеша към автобусната спирка на Болса Чика.
Знаеше, че шейсет нямаше да го оправят при Спанки, но можеше да изхвърли боклука от работилницата, да свърши някоя работа в къщата му — неговата кучка вечно правеше ремонти.
Всичко, само пак да тръгне на колела.
Докато пътуваше в шибания автобус, мазните латиноамериканци вътре се взираха в него. Влажните им кафяви очи сякаш задаваха въпроса, който би задал всеки малоумник: Къде ти е моторът, човече?
Защото беше рокер, само като го погледнеш и разбираш, че не се вози на автобуси. Всяко пътуване под покрив беше гадно.
Изглеждаше наистина като рокер, по дяволите! Джинси, толкова пропити с машинно масло, че щяха да останат прави, ако излезе от тях, черна тениска XXXL със знака на „Ангелите на смъртта“, въпреки че наоколо нямаше Ангели. Капси, обковани ботуши, кожа, кожа, кожа.
Хубава, прилепнала по главата му шапка — мамка му на закона за каските!
Автобусът изяде дванайсет от шейсетте му долара, закъсня, спираше по пътя, за да остави мазниците в овощните градини. Отне му половин ден да стигне до рокерския магазин и когато пристигна, там беше претъпкано. Някакви рокери за през уикенда се тълпяха да гледат новите машини, които Спанки бе стегнал. Разни костюмари цъкаха пред страхотни модели „Риджитс“ от 95-а, два „Софтейлс“ и няколко антики, от които топките му се стегнаха. Само виж този „Накъл/Пан“ — тъмночервен лак с нарисувана в розово мадама.
Богати лигльовци разглеждаха стоките, сякаш разбираха нещо. Спанки им обясняваше, целуваше задниците им.
А ако някой лигльо си купеше мотор, какво щеше да бъде — лигльо на мотор.
Рокера се разходи из шоурума, разгледа частите, прелисти последния „Ездач“ — момичето на месеца беше латиноамериканка, но я погледни тези кафяви зърна!
После отиде в работилницата зад магазина, където двама механици работеха по моторите. Двама кретена, които никога не бе виждал.
Пак мексиканци! Какво му ставаше на Спанкстър!
Най-накрая лигльовците си тръгнаха с брошурите си и Спанки се върна зад щанда, разпусна плитката си и развя половинметровата си коса — мамка му, пичът посивяваше. Нямаше никаква мръвка, лицето му беше като на скелет, зъбите му бяха скапани, мръсникът приличаше на самата смърт. Кога е сложил очила?
Рокера отиде до щанда. Спанки държеше бутилка бира в едната си ръка, дясната му беше покрита с татуировки от рамото до пръстите. Но не и лявата, на нея беше изписано само името на жена му, Тара — на бицепса. Веднъж Рокера го попита за това, а Спанки каза: „С лявата си бърша задника, като индусите“.
Странно.
— Здрасти, пич! — каза Рокера.
Спанки не вдигна поглед. Изгълта половината бира, взе една брошура за събора в Чиликот и се направи, че чете. Рокера зачете обратната страна. Първокласен събор, на Деня на труда, чак в Охайо. Господи, как му се ходеше там, да се разходи заедно с групата покрай затвора, а братята зад решетките да вдигат юмруци в знак на солидарност.