Магазинът за бързо хранене беше на три преки и всяка стъпка беше болезнена за петите на Рокера, които носеха всичката тази тежест, а обувките не помагаха много. Бедрата му се виждаха през мърлявите джинси. Когато стигна, беше изпотен от усилието. Поръча храна за Спанки, като погледна намръщено момчето зад щанда. То започна с: „Да, господине?“, но като видя лицето на Рокера, усмивката му изчезна.
Канеше се да си тръгва, когато го видя на една от масите.
Вестник от Лос Анджелис. Не четеше вестници, на кого му пукаше какво пише в тях. Но в този имаше портрет, който привлече вниманието му.
Мамка му, и това ако не приличаше на домашния плъх на Шарла!
Взе го. Трябваше му доста време, докато изчете статията докрай, и се наложи да я прегледа два пъти, за да се увери, че е разбрал. Винаги му е било трудно да чете, думите за него не носеха никакъв смисъл, някои букви изобщо не можеше да разчете. Неговият старец му викаше, че е бавноразвиващ се, само кой го казваше — шибаният безработен портиер, който умря на четирийсет и пет от изсъхнал черен дроб. И майка му се беше посветила на алкохола, но поне не му додяваше. И тя не можеше да чете добре.
Най-накрая я прочете. Истина ли беше? Свидетел на убийство? В Холивуд?
Пак разгледа портрета. Приличаше изцяло на малкия плъх.
Трябва да е той, изчезна преди колко — преди четири месеца?
А децата винаги бягат в Холивуд. И Рокера беше живял там, старият малоумник го преби, след като се оказа, че ще трябва да повтаря десети клас за трети път. Накрая си каза: Мамка му, тръгвам си.
И тогава се качи на „Сивата хрътка“, след като открадна пари от джинсите на малоумника. Беше уплашен, като пристигна там, градът беше огромен, но той вървеше изправен, показваше на хората, че няма да търпи простотии.
Беше израснал доста и изглеждаше по-голям за възрастта си, имаше малко проблеми по улиците на Холивуд, където изтръгваше насила пари от малки деца, грабеше нещастни старчоци, открадна един японски мотоциклет от паркинга на хотел „Рузвелт“, разглоби го, продаде частите, купи си на старо мотор, сглобен от „Харлей Дейвидсън“, и „Шавълноуз“ от един рокер, който пиеше в „Пещерата“.
Най-хубавия мотор, който някога бе притежавал. Някой му го открадна под носа.
Спеше в една изоставена сграда на — къде ли беше? — „Аргайл“. Да, „Аргайл“, голям празен апартамент, пълен с наркомани, вонеше на повръщано и лайна и никога не можеше да се наспи там, винаги внимаваше някой да не го докопа. Ръстът му помагаше, както и жестоките побои над всеки по-дребен, който му се изпречеше на пътя. А след като намушка онзи негър, защото го гледал не както трябва, му се разнесе слава и репутацията му се вдигна.
Черното кожено яке, което си взе от една разпродажба на „Ван Найс“, го сближи с рокерите в „Пещерата“. Един от тях му продаде фалшива лична карта, за да може да влиза и да пие. Стана много гъст с тях, мислеше се, че ще го приемат в някое братство, после те престанаха да се държат приятелски, той така и не разбра защо.
Та децата със сигурност бягат в Холивуд.
И плъха ли? Защо не? Малкото лайно беше прекалено дребно, за да се бие за оцеляване, сигурно си продаваше кльощавия задник, поемаше го отзад, вероятно вече имаше СПИН.
Нямаше го от месеци. Шарла все още поплакваше от време на време и той трябваше да й крещи, за да млъкне, мамка й. Плачеше, а не правеше нищо, за да намери плъха. Правеше се, че й пука, ама че тъпа курва! Веднъж се изправи посред нощ, седна в леглото и взе да вика за някакви гадняри, изкрещя го много пъти, той я разтресе и я попита какво, по дяволите, е това. Тя го погледна и му каза: „Нищо, каубой. Имах кошмари“.
Време беше да продължи нататък, да си намери истинско гадже.
Двайсет и пет бона, това би могло да е начинът.
Вече имаше предимство пред останалите: познаваше Холивуд, познаваше и онзи плъх.
Ако трябва, ще зареди мотора си с кръв, но пак ще отиде.
Когато се добра до караваната, вече отдавна се бе стъмнило.
Шарла беше в кухнята и пиеше бира.
— Здрасти, каубой, къде беше?
Без да й обръща внимание, той намери фенерче, излезе и го закрепи със скоч на дръжките на мотора, след това започна да монтира частите, които бе донесъл. Контактите бяха чисто нови, задигна ги, когато Спанки не гледаше. Както и последния „Ездач“. Момичето на месеца беше Джоди от Ел Пасо, Тексас. Тези тъмни зърна. Казваше, че обича да се вози на мотор без гащи.