Выбрать главу

Прекарваше си много добре, когато вратата на караваната се отвори. На нея застана Шарла по тениска и шорти, без обувки. Ръцете й бяха на кръста и се усмихваше така, сякаш си просеше целувка.

— Влизай вътре и ми приготви нещо за ядене — каза той.

— Какво ще кажеш за една целувка?

— Направи ми нещо за ядене. Мърдай!

Тя го погледна като обидено дете.

— Какво искаш за ядене?

— Това, което искам, го няма, затова ми приготви две от онези полуготови вечери. Макарони със сирене и пържола — хайде, мърдай!

Тя се подчини. Поне за едно нещо я биваше, кучката.

До единайсет вечерта успя да запали мотора, напълни стомаха си и изпи три бири.

Двайсет и пет бона! Беше като онези ловци на награди.

Шарла го чакаше да свърши и да се опита да го настрои романтично. Той дръпна главата й към скута си и свърши бързо.

Изпръхтя, вдигна си ципа, беше готов да тръгва! Докато тя беше в банята и си плакнеше устата, той претараши портмонето й и намери още пет долара на монети. Вече беше на вратата, когато тя тръгна след него и каза:

— Хей!

Без да й обръща внимание, той провери в джоба си за ключовете.

— Къде отиваш, каубой?

— Излизам.

— Пак ли? — Мразеше този тон, като от радио пред разпад. Тя го хвана за ръката. — Недей, каубой, че ти току-що се прибра.

— А сега изчезвам.

— Недей, не искам да оставам сама.

— Гледай телевизия.

— Не искам да гледам телевизия, искам компания. Освен това — тя запърха с мигли и сложи ръката му върху едната си гърда, — аз те направих щастлив, какво ще кажеш и ти да го направиш за мен?

От докосването й, от начина, по който изглеждаше и говореше, му се доповръща. Винаги така ставаше. Приискваше му се, свършваше и после му се струваше като парче месо.

Издърпа ръката си. Тя пак го сграбчи и замрънка.

— Като толкова много ти се иска — каза той, — иди да се чукаш с онези гадняри.

— А? — отвърна тя. — За какво говориш? За бръмбарите ли?

Това го обърка, когато се объркаше, полудяваше. Зашлеви я с опакото на ръката си през лицето, тя се строполи до кухненския плот и остана там — вече нито помръдваше, нито спореше.

Отвори вратата — нощта беше топла — после я затвори с ритник.

След секунди вече се носеше по отбивката към паркинга за каравани. Като стигна до шосето, се сети да запали фара си.

47.

В четвъртък, в 6:30 вечерта, след като бе прекарал още безплодни часове върху случая „Егерман“, Стю се приготви да си ходи. Петра беше в дамската тоалетна. Реши да я изчака, за да й каже довиждане.

Утре ще прегледа „Телевизионните справочници“. Във всяка прилична библиотека трябва да ги има. Ще намери някоя до болницата.

Заключи бюрото си и се опита да освободи ума си от голямата тревога. Лоши разсейки на тумора. Лимфни възли, пълни с ракови образувания.

Когато беше с нея, бе най-позитивният човек на света. Тя му показа от самото начало, че точно това очаква от него.

Трябва да продължим да се отнасяме към всичко, както досега, скъпи.

Първо към децата. С това бе съгласен — семейството беше най-важно, но какво щеше да остане от него утре?

Мама отива в болницата за незначителен преглед, деца. Само за няколко дни. Всичко е наред.

Тя не бе проронила и сълза, откакто проблемът се появи, прекарваше дните си по съвсем същия начин, както преди: занимаваше се с колата, готвеше, ходеше в църковното настоятелство. Дори спеше с него. Стю се дърпаше, но тя настояваше и той не искаше тя да се чувства като инвалид.

Преди деветнайсет години беше красавицата на гимназия „Хувър“, на следващата година стана Мис Глендейл, после любимката на женския университетски клуб в Оксидентал, където следваше история.

Това е само обикновен тумор, съвсем малък, увери го Дризак. Семейната обремененост не беше ужасна: майката на Кати беше здрава, но леля й бе починала от рак на гърдата.

Прогнозата е оптимистична, твърдеше Дризак. Но Стю беше син на лекар, знаеше колко неточна може да бъде медицината.

„Неприятните изненади — бе казвал неведнъж баща му — са част от живота на лекаря. Затова всички трябва да се уповаваме на Господа.“

На Стю болезнено му се искаше да се уповава и през последните няколко дни се молеше с трескавия ентусиазъм на мисионер. Но дълбоко в себе си се чувстваше празен като атеист.