Какво беше това: „Моля те, Господи“ и „Мили Боже“. Какво право имаше да моли?
Заради децата. Винаги заради децата.
Докосване на ръка по рамото го накара да подскочи.
— Извинявай — каза Петра.
— Май се бях отнесъл.
Ръката й остана на рамото му.
— Виж, ако мога да направя нещо…
— Благодаря ти, но сме добре, Петра. Сигурен съм, че всичко ще мине гладко.
— Кога е операцията?
— В шест сутринта.
— Не бързай да се връщаш — каза тя. — С Уил ще се оправим.
— Добре — каза той, чудейки се дали тя няма да се опита да го прегърне пак. Надяваше се да не го направи. Не и тук, пред останалите. — Какви са плановете ти? — попита.
— Мислех да се повъртя около къщата на Рамзи, да поговоря с охраната, да видя дали няма друг вход към ранчото „Хейвън“.
— Добра идея — отвърна той. Петра бе отбелязала, че са пропуснали веднага да разпитат нощния пазач и той се възмути… Какво щеше да прави без Кати?
Каза на Петра, че се справя страхотно и си тръгна.
Вървеше стабилно, стъпваше ритмично. Но коленете му трепереха, сякаш някой го подкосяваше.
48.
Ел Салвадор беше един час напред пред Лос Анджелис и Петра се съмняваше, че синът на Естрела Флорес все още ще е в кантората си. Но все пак опита, получи отговор, свърза се с централата за международни разговори, откри трима на име Хавиер Флорес и късметът й проработи още на втория.
— Тревожа се за майка си — каза адвокатът с много тежък акцент, но на добър английски. — Вашият град е опасен. Майка ми не може да кара кола. Къде би могла да отиде? Звъннах у Рамзи, но той не отговори на съобщението ми. Майка ми каза, че живеел някъде в провинцията. Как е могла просто така да си тръгне? Не е заминала с кола. Къде ли е щяла да ходи? Нещо не е наред!
Флорес говореше като на разпит. Интелигентен, образован. Защо тогава майка му чистеше хорските къщи?
Изглежда, бе свикнал с този въпрос и добави:
— Настоявах да се върне и да живее с нас, но тя е много независима. И въпреки това не може да кара кола. Къде би могла да отиде? Не може да е свързано с госпожа Рамзи, нали?
— Майка ви ли ви каза за госпожа Рамзи?
— Не, за последен път говорих с нея в неделя, в деня, преди да се случи. Прочетох във вестниците, чета американска преса. Какво сте предприели, за да я откриете, детектив?
— Свързах се с всички отдели за изчезнали хора, господине. Обадих ви се, за да проверя къде би могла да отиде майка ви. Някой роднина или…
— Не, никой — каза Флорес. — Никого не познава. Значи наистина не мислите, че има нещо общо с госпожа Рамзи?
— Нямаме доказателства за такава връзка, господине…
— Моля ви! — избухна той. — Не съм глупак! Възможно ли е да е научила нещо и това да е застрашило живота й?
— Наистина не знам, господин Флорес. Засега няма доказателства за това. Майка ви някога разказвала ли ви е за семейство Рамзи нещо, което би могло да ни свърши работа? Особено миналата неделя.
— Не, не е ставало въпрос за тях. Само питаше как се движи банковата й сметка, това беше всичко. Тя ми праща парите си, а аз ги внасям. Пести за собствен дом.
— Всичките й пари ли отиват в Ел Салвадор?
— Освен удръжките за американските данъци.
— Ами предишните ви разговори? — попита Петра. — Какво беше мнението й за семейство Рамзи?
— Казваше, че жената била млада, блага, не била много капризна.
— А господин Рамзи капризен ли е бил?
— Малко, имал някакви коли, които искал постоянно да се лъскат. Но работата й беше добра, по-добра от мястото, където бе наета преди това. Много капризни хора, винаги й се караха.
— Помните ли имената им?
— Бяха от другия край на града — Брентууд. Хупър. Господин и госпожа Хупър. Мъжът винаги прокарвал пръст по мебелите и търсел прах. Жената пиела прекалено много и не й плащали добре.
— Първите им имена?
— Не пом… чакайте, адресът им е в бележника ми, освен ако не съм го изхвърлил, когато тя… не, тук е, Хупър — ето и телефона им.
Петра си записа.
— Ще им се обадя, господин Флорес.
— И аз ще им се обадя — каза той. — Но не мисля, че майка ми се е върнала при тях.
— Какво друго можете да ми кажете за семейство Рамзи?