— Как е? — Нямаше „госпожо“. Небрежен тон, защото караше хонда, а не порше, не беше от местните.
Петра му показа значката си.
— О! — каза той, отстъпи и оправи панталоните си. — Крайно време беше, детектив.
— За какво?
— Аз бях на смяна в нощта, когато бе убита Лиза Рамзи. Все се чудех кога ли ще дойдете. — Закани й се с пръст в закачливо неодобрение.
Беше ред на Петра да се усмихне.
— Е, ето ме и мен, офицер Симкинс.
Паркира, слезе от колата и влезе в кабината, без да иска разрешение. Той я последва. Будката беше като стъклен гардероб, едва имаше място и за двамата. Симкинс се облегна на плота и безсрамно я огледа от главата до петите.
Вътре нямаше много неща: малък шкаф с апаратура и един стол на колелца, който Симкинс й предложи. Тя остана права.
Извади бележника си, докато разглеждаше устройствата за сигурност. Телефон с много линии, двупосочна радиостанция, уоки-токи. Два свързани монитора, закачени над плота, единият следеше подстъпа откъм главния път, а другият беше толкова тъмен, че едва се разбираше, че е включен. До телефона имаше мазна торбичка и брой на „Роулинг Стоун“. На корицата му имаше някаква рокзвезда еднодневка с халки на веждите и манисто на езика.
— Какво мога да направя за един колега? — попита Симкинс.
Петра пусна още една насилена усмивка.
— Значи вие сте били на смяна през цялата нощ тогава, офицер Симкинс?
— Дъг. Да, аз бях. Беше много спокойно, но не знам, имах усещането, че е прекалено спокойно. Сякаш нещо ще се случи.
— Случи ли се?
Симкинс поклати глава.
— Но нали знаете, просто ми се струваше, че нощта е странна. На следващата сутрин, като чух какво е станало, си казах: „О, не!“. Сякаш бях имал предчувствие.
Господи, избави ме от тъпаците!
— Струва ми се, че тук си е спокойно по принцип.
— Няма да повярвате — каза той, заемайки внезапно отбранителна поза. — Стават разни неща. Например пожари. При пожари сигнализираме тревога първа степен.
— Което означава какво?
— Съобщаваме на хората, че може да се наложи да ги евакуираме.
— Страшничко — каза Петра.
— Нали затова сме тук. — И той докосна значката си. Безупречно копие на тези в Лосанджелиската полиция — дали участъкът можеше да заведе дело?
— И така, Дъг, по кое време бяхте дежурен онази нощ?
— Обикновено смяната ми е от седем до три, но тогава колегата, който застъпваше сутринта, се обади, че е болен и затова взех още едно дежурство.
— Докога?
— До единайсет, когато започва дневната смяна.
— А дневна смяна е офицер… Дилбек. — Успя да изрови в паметта си името на възрастния гард.
— Да, Оливър — каза Симкинс и се намръщи. Може би ревнуваше, че Дилбек вече е бил разпитан.
— Дали някой е влизал или излизал от къщата на Рамзи през това време? — попита Петра.
— Самият той. Господин Рамзи. Заедно с приятеля си, един рус мъж, когото често виждам тук. Те влязоха онази нощ.
— По кое време?
— Около девет.
Около. Не записваха ли влизащите и излизащите?
— Имате ли го записано?
— Не, не се впускаме в такива подробности. — Пак се отбраняваше.
— Кой караше, Дъг?
— Приятелят му.
— Господин Рамзи или приятелят му излизали ли са пак онази нощ?
— Не — каза Симкинс решително и самодоволно, сякаш искаше да каже: „Никой от имението не е излизал след това, само още няколко души се прибраха. Както ви казах, нощта беше спокойна“.
— Ами прислужницата на господин Рамзи?
— Не. Изобщо не е излизала. Беше прекалено спокойно. Аз обичам действието.
Петра потисна смеха си.
— Знам какво имаш предвид, Дъг. Нещо друго, което би могъл да ми кажеш за семейство Рамзи?
— Ами — започна Симкинс и се замисли, — тук съм само от три седмици, само съм го виждал да влиза и излиза. Както и приятеля му. Мислите ли, че той го е направил?
— Все още нищо не мисля, Дъг. — Беше на работа от три седмици. Не е познавал Лиза. Дори и да имаше мозък, пак не би могъл да й свърши работа. — Господин Рамзи вкъщи ли си е в момента?
— По време на смяната ми нито е влизал, нито е излизал.
— Има ли други подходи към ранчото „Хейвън“?
— Не.
— Ами за какво е вторият монитор?