Охо, ще се удари в оградата — не, избягва. Предполагам, че можех да му давам указания, за да не се блъсне, но той се справя, върти волана с две ръце, а главата му е някак си издадена напред, сякаш се мъчи да види нещо през предното стъкло.
Вместо да подкара напред, той пак тръгва назад и спира до мен.
— Хей, Бил, наистина ли имаш къде да отидеш през нощта?
— Разбира се.
— Къде? На улицата ли?
— Ще се оправя. — Тръгвам. Той се движи бавно до мен.
— Бих ти дал за хотел, но никой няма да даде стая на дете, а ако покажеш всичките тези пари в брой, някой ще ти ги вземе.
— Добре съм — отвръщам.
— Да бе, да бе… Не мога да те оставя да спиш в храма, защото ако се подхлъзнеш и паднеш, ще се брои за трудова злополука и ще можеш да ни съдиш.
— Не бих направил такова нещо.
Той се смее.
— Не, сигурно не би го направил, но все пак не мога. Слушай, имам къща, не е далеч оттук. Има много място. Живея сам. Ако искаш да останеш ден-два — няма проблем. Докато решиш какво да правиш.
— Не, благодаря. — Това излиза малко хладно и аз не се обръщам да видя лицето му, защото знам, че ще е обиден.
— Както кажеш, Бил. Не те виня. Някой сигурно те е наранил. Не се доверяваш на никого, защото си мислиш, че може да съм някоя откачалка.
— Сигурен съм, че не си. — Защо го казах?
— Как може да си сигурен, Бил? Как може въобще да си сигурен в нещо? Виж какво, като бях на твоята възраст — малко по-голям — едни хора отведоха семейството ми. Убиха ги всичките, освен мен и брат ми. Нацистите. Чувал ли си за тях? Само че когато аз ги познавах, не се наричаха нацисти, бяха ми съседи, хората, с които живеех. Семейството ми е живяло в една и съща страна петстотин години, а те ми причиниха това. Говоря ти за Втората световна война. Проклети нацисти! Чувал ли си някога за тези неща?
— Разбира се — казвам. — Учили сме го по история.
— История. — Той се смее, но не му е смешно. — Та от къде на къде аз ще ти казвам да се довериш на хората — прав си, наоколо има много негодници. — Той спира колата и аз също спирам. В ръката ми се появяват още пари. Две десетачки.
— Не е нужно да го правите, господин Ганзър.
— Не, но аз така искам. И, по дяволите, спи тази вечер в храма. Само не падай и не си чупи врата. А ако го направиш, не ни съди.
След това колата му се разтриса и дава на заден и се движи така чак до храма. Страшничко е, само как криволичи и лъкатуши из целия паркинг. Цяло чудо е, че не се блъска.
50.
Петра отвори вратата на апартамента си изтощена, вече не се чувстваше нощна птица. Замисли се за изпитанието, което предстоеше на Кати Бишъп утре. Истински проблеми. Не ти е позволено никакво самосъжаление, малката.
Отвори кутия с кола и провери телефонния секретар. Компания за телефонни услуги й обещаваше да е неин роб, ако се абонира, Рон Банкс се бе обаждал в седем и бе оставил номер, започващ с 818, сигурно домашен, молеше я да му се обади. Адел, една от цивилните служителки в участъка, я молеше за същото, бе се обадила в осем и петнайсет.
С удоволствие би звъннала първо на Рон. Искаше й се да бъде с него, да си поговорят само двамата, да седнат на дивана, каквото и да последва от това. Но първо работата: обади се на Адел.
— Здравейте, детектив Конър. Имам съобщение за вас от поделението в Пасифик, от някой си детектив Гробърг. Ето и телефона му.
Пасифик беше територията на Илзе Егерман. Дали не е изскочило нещо ново? Гробърг го нямаше, но някакъв детектив на име Салант се обади.
— Вече говорихме с вас.
— С кого точно?
— Изчакайте, казват, че капитан Шолкопф е тук. Предполагам, че Гробърг не е успял да се свърже за уведомлението и са го подгонили да ходи лично.
— Уведомление за какво?
— Намерихме останките на автомобила, от който се интересувахте. Черно порше, регистрирано на името на Лиза Боулингър Рамзи.
— Останки ли? Изкормена ли е колата?
— Изкормена и оставена на лешоядите. Вероятно частите вече са в някое такси в Тихуана. Имаме свидетел, който казва, че била паркирана поне три-четири дни.
— Къде?
— Зад един паркинг за автобуси близо до авеню „Пасифик“. Свидетелят е един от шофьорите.
— От самото начало ли е била изкормена?