Родила ме девет месеца след като родителите й загинали в автомобилна катастрофа. Баща й се напил, връщали се от Уотсън, където гледали някакъв филм в „Болса Чика“, и се натресли в електрически стълб на шосе №5.
С мама минавахме много пъти оттам с автобус. И тя всеки път казваше: „Ето го онзи проклет стълб“ — и започваше да търка очите си.
Тя останала жива, защото била на купон с други работници от полето и не отишла с родителите си на кино.
Непрекъснато ми разказваше цялата история, особено когато беше пияна или друсана. С течение на времето започна да я разкрасява — че купонът бил в някакъв изискан ресторант и на него присъствали важни клечки от профсъюза на земеделските работници, а тя била издокарана и изглеждала „съблазнително“. След това съвсем се развихряше, казваше, че била с някакъв мъж, който бил хубав и умен, гениален адвокат.
Една вечер наистина много се надруса и направи признанието: онзи богаташ би трябвало да е баща ми.
Мислеше се за Пепеляшка, само дето никога не беше живяла в палат.
Да имам богат, умен и красив баща би било страхотно, но знам, че това е измислица. Ако е имал пари, тя защо не се е лепнала за него?
Понякога, като се разприказваше, вадеше свои стари снимки и ми показваше колко стройна и хубава е била, как имала гъста черна коса, която стигала до под кръста й.
Но нямаше снимки на страхотния богаташ. Което не беше никак изненадващо.
Когато разказа тази история на Тъпака, той каза:
— Стига глупости, Шарла! Изчукала си хиляди кретени, едва ли ги помниш всичките.
Мама не отговори, а лицето на Тъпака почервеня. Той ме погледна и за миг си помислих, че ще ми се нахвърли. Вместо това той само се засмя и каза:
— Откъде ще знаеш чий блясък в очите е причината да се роди това малко лайно?
Мама се усмихна и тръсна коса.
— Просто знам, Бюъл. Жените винаги знаят.
Тогава той я фрасна с опакото на ръката си. Тя падна до хладилника и главата й се отметна като отсечена.
Аз седях до масата и ядях това, което бе останало след него в огромната консерва с чили, и изведнъж ме обзе страх и гняв, но ножовете бяха прекалено далече, в другия край на кухнята, а пистолетът под леглото му беше точно подръка.
Мама се изправи и започна да плаче.
— Стига глупости! — каза той. — Млъквай, мамка ти! — Пак вдигна ръка. Този път аз станах, той ме видя и очите му съвсем се смалиха. Почервеня като домат, започна да диша тежко и се наклони към мен. Може би мама се опитваше да ме защити или го направи заради себе си, но изведнъж се озова в скута му, обгърна го с ръце и каза:
— Така е, прав си, скъпи, говоря глупости, пълни глупости. Нищо не знам. Извинявай. Повече няма да ти разправям такива простотии, каубой.
Той понечи да я избута, но размисли и каза:
— По-кротко с тъпотиите.
— Да не се караме — каза мама. — Хайде, скъпи, да се изнесем към центъра и да се забавляваме.
Той мълчеше. Накрая каза:
— Супер. — Без да откъсва очи от мен, облиза бузата й и пъхна ръката си под блузата й.
Започна да движи ръката си в кръг много бавно.
— Хайде да си направим купон тук, скъпа — каза той и свали блузата й.
Аз изхвърчах от караваната и го чух как каза през смях:
— Май синчето на богаташа го вдигна.
Отначало ме стискаше за ръцете, спъваше ме, щипеше ме. Като видя, че му се разминава, започна да ме шамаросва по глупави поводи, например ако не му донесях яйцето достатъчно бързо. От плесниците му главата ми бучеше и не можех да чувам с часове.
Най-зле беше, като се връщах от училище. Тогава той поправяше мотора си пред караваната.
— Хей, богаташко копеле! Ела тук, мамка ти!
Караваната имаше само една врата и той бе застанал пред нея, така че нямаше как да го избегна.
Понякога ме тормозеше, понякога не, но тогава беше още по-лошо, защото само чаках кога ще започне.
Богаташко копеле, шибан домашен плъх, сополив малък изрод, мислиш се за по-умен от всички.
Тогава хващаше инструментите. Пъхваше длетото под брадичката ми, пъхаше палеца ми във френския ключ и го стягаше, докато опре в костта, и през цялото време ме гледаше в очите, за да види как ще реагирам.
Стараех се да не мигвам и нито частица от тялото ми да не трепва. С френския ключ беше все едно съм затиснал пръста си на вратата, но тогава е само за миг, а с ключа пръстът ми непрестанно пулсираше. Представях си как костите ми се счупват и никога вече не заздравяват.