— Тя предложи. Същия ден. Обади ми се на работа към седем.
— Работили сте в неделя?
— Довършвахме един монтаж. Може да проверите при портиера — регистрирах се, като влизах.
— Ще проверя — обеща Петра. — Значи Лиза ви се обади да се срещнете.
— Каза, че се чувствала самотна, потисната, цял ден била спала, взела малко кокаин и се била превъзбудила, не можела да стои на едно място, какво съм мислел за една разходка.
В колата, винаги в колата.
— Разходка — каза Петра.
— Искаше да се видим в девет, но аз й казах, че дотогава ще работя, че после имам среща с Кели, но ще видя дали ще мога да се измъкна към десет и половина и да се видя с нея зад автобусния двор.
— Защо там?
— И преди сме се срещали там. Това е…
— Тайник?
— Не ми харесваше, наоколо има прекалено много престъпност, но на Лиза й харесваше. Рискът я възбуждаше. — Той сви рамене.
— Продължавайте — каза Петра.
— Трудно се измъкнах. Кели… ме задържа чак до единайсет. Най-накрая й казах, че имам нужда от свеж въздух и ще се поразходя малко с колата. Стигнах в единайсет и десет, колата на Лиза беше там, но нея я нямаше. Почаках до единайсет и двайсет, реших, че няма да се появи и тръгнах.
— Значи колата беше там, но нея я нямаше — каза Петра. — Това не ви ли разтревожи?
— Както ви казах, Лиза обичаше да рискува. Правеше го на светофарите, докато до нас стоеше полицейска кола, на каньона Колдуотър, ей такива неща. Реших, че сигурно се е забърсала с някой друг и си прекарва добре. За което нямах нищо против. Наистина не исках да се срещам с нея онази вечер. Всъщност изобщо не исках да се срещам с нея, но…
— Но какво?
— Знаете как е. Не мога да отказвам на жените.
— Кога се върнахте у Кели?
— Трябва да е било към единайсет и двайсет и пет — единайсет и половина.
— И прекарахте цялата нощ там.
— Това е самата истина.
— Но желязното алиби, което ви даде Кели, не беше.
— Хайде де! — каза той. — Да ме е нямало най-много половин час. Няма начин да стигна за това време до парка „Грифит“…
— И двамата с Кели можете да бъдете обвинени в лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието — каза Петра.
— Хайде де! Моля ви! Правите от мухата слон!
Петра се приближи до него и насочи показалеца си към гърдите му, но без да го докосва.
— Най-малкото — изгубихте ми много часове, господин Брешър. Ако знаете още нещо, изплюйте камъчето.
— Не знам, това е всичко.
Тя се взираше в него.
— Не знам — повтори той.
— Чуйте ме добре — каза тя и пак насочи показалец. — Няма да ви арестувам. Все още. Но да не сте си и помислили да напускате града. Къщата ви и студиото ще се наблюдават от полицаи. Ще следим и Кели. Ако направите само една погрешна стъпка, ще загазите. Като включително ще последва и един хубав дълъг разговор с Марша.
Брешър конвулсивно премигна.
Усещането беше приятно, призна си Петра. Най-накрая да успее да сплаши някого по този проклет случай.
Като се отдалечаваше, пътната врата се отвори и един женски глас каза:
— Даръл, скъпи? Кой беше?
Върна се в апартамента си, в главата й изведнъж се бе прояснило, последната нощ от живота на Лиза вече се избистряше — при положение че Брешър най-накрая е бил откровен.
Имала е среща в 10:30, отвлечена между този час и 11:20, закарана в парка „Грифит“, пътят дотам с кола е поне половин час, може би и повече. Убита между полунощ и 4 часа.
Колата. Коя по-точно? PLYR0? PLYR1? Или някоя друга. Рамзи имаше много превозни средства, много къщи, много огради, много портали, Лари Шик — кошмарен заподозрян. Престъплението си струваше усилията, ако се извършваше от богаташ.
Беше почти единайсет, когато се прибра. Дали не беше прекалено късно да му се обади? Все пак го направи. Четири позвънявания, после едно момиченце каза: „Като чуете сигнала, оставете съобщение. Бийп. И пак бийп и пак…“.
Рон вдигна слушалката.
— Банкс.
— Здрасти, Петра е.
— Петра. — Изрече името й с удоволствие. Това й хареса. — Как върви?
Каза му за поршето, за поправките във версията на Брешър, новите часови параметри.
— Мислиш, че е замесен ли?
— Ако любовницата му не ме е излъгала хладнокръвно за алибито му, не е имал време, но кой знае? Ти как си?