— Улесни ни, оставил вратите отворени. Прилича на луд, говори агресивно. Твърди, че е тъст на Рамзи.
Петра присви очи към патрулката. През задното стъкло се мяркаше брадатото лице на д-р Боулингър. Видя как Боулингър се блъсна в стъклото и после се сви, очевидно от болка. Хирург. Прекрасно. Полицаят край него трябва да му е казал нещо, защото Боулингър започна да вика. Беше прекалено далеч, за да се чуе какво, но устата му беше широко отворена. През стъклото изглеждаше доста запазен. Буря в чаша вода.
— Той наистина е тъст на Рамзи — каза Петра.
— Хайде де! — хлъцна червенокосият полицай. Казваше се Форбс.
— Доктор Джон Евърет Боулингър. Няма ли документ за самоличност?
— Така пише в личната му карта, но това на нас нищо не ни говори. — Форбс се намръщи. — Определено не се държи като лекар. Има мръсна уста.
— Какво правеше, като го заловихте?
— Излизаше от помощната барака отзад. Вратата беше разбита — очевидно я бе ритнал, в ръката му имаше лопата. Стори ни се, че се кани да разбие прозорец на къщата и да проникне незаконно. Значи това наистина е баща й? Стига бе!
Петра кимна.
— Мамка му! — Форбс изпука огромните си пръсти. — От поведението му решихме, че е някой ненормален. А той наистина говореше като луд, че тук били заровени някакви трупове, че щял да ги изкопае. Трябваше да му сложим белезници. На ръцете и на краката. Не е много приятно да закопчаваш такъв възрастен човек, но той се опита да ни ухапе. — Форбс погледна към ръката си, гладка, загоряла и мускулеста. Сигурно приемаше физическото насилие над тялото си за лична обида. Беше работил в спокоен богаташки град и бе успял да се опази без драскотина. — Дребен човек — добави, — а много сприхав. Най-накрая успяхме да го успокоим достатъчно, за да освободим краката му. Не искахме да получи инфаркт или нещо такова. — Поклати глава. — Значи е баща й. Мамка му!
— Къде казва, че са погребани труповете? — попита Петра.
— Не сме го питали. Решихме, че е някой откачен почитател на звездите, често ловим такива, цял Холивуд има къщи тук. Идват и репортери от жълтата преса. Бяхме се подготвили за проблеми около Рамзи.
— Имаше ли такива?
— Не и досега. Може би още никой не знае, че има вила тук.
— Рамзи не идва ли често?
— Никога не съм го виждал, може би идва по тъмно. Така правят повечето холивудски звезди. Летят вечерта до Санта Барбара с хеликоптери или частни самолети, или направо пристигат с лимузините си от Лос Анджелис. За тях най-важното нещо е никой да не ги забележи. Като игра е, нали разбирате? Известен съм, но не може да ме виждаш. Никога не слизат в града да пазаруват, имат си хора, които вършат това вместо тях. И при тези размери на имотите няма вероятност да живееш с усещането, че имаш съседи.
Петра огледа наоколо. От двете страни се простираха дълги триметрови зидове. През портата на Рамзи минаваше криволичеща алея за коли, обградена с палми. Човекът явно обичаше палмите.
— Кой се грижи за къщата на Рамзи, когато него го няма? — попита тя.
Форбс сви рамене.
— Сигурно прислугата. Идват редовно градинари, във вторник и, мисля, в четвъртък. — Форбс почисти миглите си и се почеса по носа. — Рамзи има лакей, идва да наглежда къщата. Срещнах го преди няколко дни, когато бях дежурен с патрулката.
— Грег Балч ли? — попита Петра.
— Да, същият.
Другият заместник-шериф беше обърнал гръб на колата. Бе по-нисък и по-тъмен от Форбс, едрите му ръце бяха скръстени на масивния гръден кош. Още едно напомпано момче. Участъкът трябва да разполага с добър гимнастически салон.
— Да не би да сменяше колите? — каза Петра.
— Да, остави един лексус. Още е паркиран зад къщата. Отначало ми се стори странно, но той имаше ключове и писмо от Рамзи, с което го упълномощаваше да кара всичките му коли.
От патрулката долитаха глухи звуци. Д-р Боулингър риташе вратата.
— Защо не го пуснете? — попита Петра.
— Вие ли искате да го задържите?
— Искам да поговоря с него.
Успокояването на Боулингър отне доста време. Беше облечен с пуловер с кръгло деколте, широки сиви вълнени панталони от туид, вероятно от някой стар костюм, и бели маратонки. По ъглите на устата му бе избила пяна, кичури коса стърчаха на всички страни, а брадичката му изглеждаше побеляла.
Най-накрая с трийсет секунди мълчание успя да си спечели свалянето на белезниците. В момента, в който ръцете му останаха свободни, той заразмахва юмруци към полицаите: