Трябваше да живея със счупени ръце и да ми викат Сакатия.
После идваше отвертката. Пъхаше я в ухото ми и се правеше, че удря по дръжката с длан, а после започваше да се смее и казваше:
— Мамка му, не уцелих.
След няколко дни притисна триона към врата ми и аз почувствах зъбците с кожата си, все едно ме беше ухапало животно.
След това спах лошо, събуждах се няколко пъти през нощта и на сутринта челюстта ме болеше от стискане на зъби. Защо просто не пропълзях до леглото му, не взех пистолета му и не го застрелях?
Донякъде се боях, че ще се събуди и пръв ще хване оръжието. А дори и да го бях застрелял, кой щеше да ми повярва, че съм имал основание? Щяха да ме тикнат в затвора, да съсипят живота ми. Като излезех, щях да съм от „бившите“, без право да гласувам.
Започнах да обмислям бягството си. Чашата преля една неделя. В почивните дни беше най-лошо, защото той само седеше, пиеше, пушеше трева, пиеше хапчета, гледаше филми за Рамбо и не след дълго започваше да се изживява като Рамбо.
Мама беше в центъра на пазар, а аз се опитвах да чета.
— Ела тук, мамка ти! — каза ми.
Като отидох, той се засмя и извади едни клещи, смъкна джинсите и гащите ми и хвана с тях онази ми работа и това, което беше под нея.
Били, който няма топки.
За малко да се напикая, но се насилих да се сдържа, защото ако го бях намокрил, наистина щеше да ми ги откъсне.
— Я, колко му е малък на богаташкия син!
Стоях пред него и се преструвах, че не усещам нищо, но ми се искаше да съм някъде другаде. Списъците, списъците — но нищо не помагаше.
— Кръц, кръц и отиваш да пееш в шибания църковен хор — каза той.
Облиза устните си, после ме пусна.
След два дни, когато и двамата бяха в Сънисайд, претърсих караваната за пари. Отначало намерих само осемдесет цента под възглавниците на дивана. Започнах да се отчайвам и се чудех как ще тръгна без пари. И тогава се случи чудото в банята — намерих парите, които мама криеше в кутията с тампони под мивката. Предполагам, че никога не е имала доверие на Тъпака и си е мислела, че той няма да се сети да бърка там. Може би и тя се е чувствала като в капан и е искала някой ден да се махне. Съжалявам, ако съм объркал плановете й, но тя все още получаваше помощи, а моите топки бяха в клещите и ако останех още малко, той щеше да ме убие. След което тя щеше да се чувства ужасно, можеше и да загази заради пренебрегване на родителските си задължения или нещо подобно.
Значи като бягах, аз й правех услуга.
В кутията за тампони имаше 126 долара.
Увих ги в найлон, после ги сложих в една хартиена торба, която завързах с четири ластика и я пъхнах в панталоните си. Не можех да си взема книги и прекалено много дрехи, затова си сложих най-удобните в друга хартиена торба, закопчах касиото на ръката си и излязох в тъмната нощ.
В къмпинга нямаше улични лампи и по това време повечето хора си бяха легнали, затова бе тъмно и безопасно. Не беше точно къмпинг, просто мръсна площадка до една горичка от стари и криви портокалови дървета, изпочупени от вятъра и безплодни, и един криволичещ път, който водеше към шосето.
Цяла нощ вървях по шосето, но през тревата, колкото може по-далеч от асфалта, за да не ме забележат от колите и камионите. Минаваха предимно камиони. Бяха големи, профучаваха край мен и вдигаха истински прашни бури. Трябва да съм изминал над двайсет и пет километра, защото на табелата на Болса Чика пишеше, че Уотсън е на такова разстояние оттам. Но краката не ме боляха чак толкова и освен това се чувствах свободен.
Автогарата беше затворена, защото първият автобус за Лос Анджелис тръгваше в 6 сутринта. Изчаках, докато зад гишето се появи един стар мексиканец, който взе 40 долара от запасите в кутията за тампони, без дори да му мигне окото. Купих си кифла и мляко от автогарата и списание „Мад“ от вестникарската будка, качих се пръв в автобуса и седнах на последната седалка.
Всички, освен мен, бяха мексиканци, повечето работници, имаше и няколко жени, една от тях беше бременна и много се въртеше в седалката. Автобусът беше стар и напечен, но доста чист.
Шофьорът бе възрастен бял мъж със смачкана физиономия и шапка, която изглеждаше прекалено голяма за главата му. Дъвчеше дъвка и плюеше през прозореца. Отначало подкара бавно, но после вдигна скоростта и някои мексиканци извадиха храна.