Кафявите одеяла, които Сам ми донесе, бодат, но пък топлят. Чаршафите и възглавницата миришат на старец. Преди да угася светлината, лежах и гледах към тавана на храма, към червената крушка на сребърния полилей, който виси от предната арка. Сам не ми е казвал да не спя в храма, но аз сметнах, че ще е неуважително, затова се настаних на пода до задния изход, край тоалетната. Често чувам как някоя кола преминава по алеята и веднъж дочух и стъпки отвън, сигурно някой ровеше в боклука, останах без дъх за няколко секунди, но нищо не ми се случи.
Струва ми се, че заспах, докато гледах в червената крушка. Сам ми каза, че не се гаси, било нещо като вечна светлина, която да напомня на евреите за Бога. После се засмя и каза:
— Ще ми се, а, Бил? Крушката изгаря на всеки два месеца и аз трябва да рискувам живота си и да се катеря на стълба да я сменям.
Остави ми храна, излезе и заключи вратата.
Вече е 5 и 49 и съм буден от десет минути. Виждам как витражите на храма просветляват. Искам да изляза навън и да погледам океана, но нямам ключ за предната врата. Изтупвам и сгъвам одеялата и чаршафите, измивам се в това, което Сам нарича мъжката тоалетна, и довършвам храната от снощи. После открехвам задната врата и поглеждам навън.
Въздухът е хладен — направо студен — и много солен. Алеята е пуста. Пристъпвам навън, тръгвам покрай храма към предната част на сградата. Отвън няма никой, само чайки и гълъби. Океанът е тъмносив с тук-там светли петна, които приличат на оранжево-розови лунички. Приливът настъпва съвсем леко, после вълните отново се връщат, сякаш някой е наклонил земята, приплясват ритмично напред-назад. Сещам се за нещо, което веднъж видях по телевизията: промиване на златоносен пясък. Бог люшка планетата и търси някаква скъпоценност.
Стоя неподвижно, ослушвам се и гледам. После се сещам за жената в парка, която никога вече няма да види океана.
Стискам очи и прогонвам тези мисли.
Мисля си за океана, за въздуха — как мирише на сол, как този аромат ми харесва. Как това е краят на земята, най-далечната точка, в която можеш да избягаш. На пътя има боклук — хартии, бирени бутилки и кутии от сода — но въпреки това е много красиво. Спокойно, пусто и красиво. Няма жива душа.
Винаги ще обичам самотата.
Небето зад мен започва да просветлява и ръката ми изглежда златна, виждам слънцето, което изгрява, плътно и жълто като жълтък на яйце. Все още не чувствам горещината, но знам, че след като слънцето е толкова голямо, скоро ще стане горещо.
Вече не съм сам. От юг, вероятно една пресечка по-нататък, виждам да се приближава човек на ролкови кънки, облечен само в бански костюм, с разперени ръце, сякаш се мъчи да се отдели от земята и да полети.
Пейзажът се развали. Прибирам се в храма.
Линкълнът на Сам също е пристигнал, паркиран е идиотски, както винаги. Намирам го в храма, загледан в една книга.
— Добро утро — казвам аз.
Той се извръща рязко и затваря книгата. Не изглежда доволен.
— Къде беше?
— Навън.
— Навън?
— Гледах океана.
— Океанът значи.
Защо повтаря всичко, което казвам? Оставя книгата, тръгва към мен и за миг ми се струва, че се кани да ме удари и аз съм готов да се защитя, но той минава покрай мен, проверява задната врата, за да се увери, че е заключена, застава с гръб към нея и очевидно е недоволен.
— Искаш ли да си тръгна? — питам аз. — Да не съм направил нещо, което не трябва?
Той издишва шумно и потрива врата си.
— Имаме проблем, Бил. — Изважда нещо от джоба си. Парче вестник. — Това е вчерашният брой — казва. — Забавих се с теб и не можах да го прочета до тази сутрин.
Разтваря го и ми го показва. Виждам, че пише „убийство“. Има и портрет на дете. Това съм аз.
Опитвам се да прочета статията, но думите подскачат пред очите ми. Стомахът ми се свива. Сърцето ми започва да бие силно в гърдите, става ми студено и устата ми пресъхва.
Продължавам да се мъча да чета, но нищо не разбирам, сякаш е на чужд език. Премигвам, за да проясня зрението си, но думите все още са ми като непознати и подскачат пред очите ми. Сграбчвам вестника от ръцете му и го приближавам към себе си, най-накрая започвам да разбирам.
Убитата в парка жена си има име. Лиза. Вече трябва да мисля за нея като за Лиза.
Лиза Боулингър-Рамзи. Бившият й съпруг е актьор, Карт Рамзи. Играе в някакъв сериал, който се казва „Отмъстителят“. Чувал съм го. Мисля, че Тъпака го следеше.