— Бедняшко място — каза тя. — Направиха го преди години за пенсионерите, но се нанесоха разни отрепки.
— Семейството на момчето — и то ли е от отрепки? — попита Уил.
— Щом живеят там, значи вероятно са.
— Но не знаете имената им?
— Не, господине, просто ви казвам, че живее там, защото мисля, че съм го виждала наоколо. Когато разхождах кучето си. Кученцето ми е много сладко, но момчето не се приближаваше до него, сякаш се страхуваше от животни. На два пъти съм го срещала. Не съм напълно сигурна, че е бил той, но поне така ми се струва.
— Добре, благодаря ви, госпожо Крафт — каза Фурние. — Как се казва паркът?
— Сънната долина — каза тя. — Като в книгата, онази история за призраците.
Обади се на шерифа на Уотсън, но беше заето. Не беше за вярване. Когато пак се опита да набере, детективът от съседното бюро Брайън Олсън му махна.
— Някой те търси на моя телефон.
Фурние отиде при него и Олсън се възползва от прекъсването, за да си вземе кафе.
— Фурние.
— Детектив? Обажда се шериф Албърт Макколи от Уотсън, Калифорния. Щях да ви звънна и по-рано, но бях на конференция за огнестрелните оръжия в Сакраменто. Били ли сте някога на такива сбирки? Много са полезни. — Нисък, провлачен глас. Явно има много свободно време.
— Още не съм — каза Уил.
— Полезни са — повтори Макколи. — Така. Какво бих могъл да направя за вас?
Фурние бе оставил подробни съобщения. Това да не му беше скаутската организация? Разказа на Макколи за момчето и за парка с караваните.
— Избягал значи? — каза шерифът. — Да, Сънната долина е много занемарено място. Но пък няма голяма престъпност. Както и навсякъде в Уотсън между другото. Тук е спокойно. Имаме някакви проблеми само когато пристигнат имигрантите и се налеят с текила.
Момчето е било право, като е избягало, помисли си Фурние.
— Ако обичате, бихте ли проверили, шерифе…
— Разбира се, няма проблеми. Първо трябва да наваксам със задачите и тогава ще отида до Сънната долина, ще говоря с управителя, да видим дали ще може да разпознае момчето. Казвате, че се появило в лосанджелиски вестник, така ли?
— Преди два дни.
— Обикновено не ги чета. Не са много добре настроени към служителите на реда, не мислите ли?
— Зависи — каза Уил неутрално. — Мога да ви изпратя по факса портрета.
— Разбира се. Пратете го.
Уил му благодари пак и затвори, твърдо решен сам да се обади на управителя на Сънната долина, ако до късния следобед не получи вест от Макколи.
Прекара следващите два часа в проверки на приютите и социалните служби, отправи се на запад, обядва в един италиански ресторант на кея на Трета улица в Санта Моника, после подкара колата към Венис.
Прекрасният следобед на плажа бе пропилян в разговори с продавачи, ресторантьори, старци, културисти, скейтъри. Туристите го гледаха така, сякаш не беше в ред. Някои се плашеха от него въпреки костюма и значката. Черната кожа. Може би някой ден щеше да свикне с това отношение, но най-вероятно нямаше.
Мазникът Жуканов бе застанал зад щанда за сувенири и когато мина първия път покрай него, се направи, че не забелязва враждебния, вторачен поглед на руснака. На връщане се спря и попита Жуканов дали не е видял нещо.
Руснакът поклати глава и отмахна сплъстената си коса от лицето. Мазно лице, осеяно с белези. На гънката на лявата му ноздра имаше гнойна пъпка. Брадата на Жуканов не приличаше на нищо, беше неравно подрязана и по-скоро го загрозяваше, отколкото да го разкраси. Човекът не зачиташе и дезодорантите. Кой ли купуваше сувенири от него?
Жуканов присви очи.
— Още не, но очите ми са на четири.
— Продължавай в същия дух. — Уил понечи да се отдалечи.
— Как бих могъл да ви се обадя, като нямам телефона ви?
Уил порови за визитна картичка, намери една и я сложи на щанда, като пренебрегна протегнатата ръка на Жуканов. Очите на руснака се изпълниха с омраза. Взе едно тролче играчка от полицата и постави вратлето на малката фигурка между двата си пръста. Уил си тръгна, чудейки се дали не му е откъснал главата.
Вече беше 6 и 30, а в осем трябваше да е в „Пещерата“ и да чака сигнала на Вал Вронек за появата на дебелия рокер. Струваше му се, че в това няма много хляб, сигурно е поредният глупак, затичал се след двайсет и петте бона, но ходенето за зелен хайвер беше част от работата му.