Анонимно обаждане. Което означаваше, че не искаха да му платят.
Поне едно разбра: това доказваше, че е бил прав за хлапето. Сякаш се бе съмнявал — тази трапчинка на брадичката, също като на портрета. Драскотини по лицето — какво друго да очаква от някой, който се крие в гората! Бащата на Жуканов му бе разказвал как е било в гората по време на войната. Милицията гонела чифутите през заснежените брези. Голи клони, оловносиво небе, проникването на щика в плътта, алени петна по снега.
Анонимно обаждане. В новините по телевизията обявиха състезание за двайсет и петте хиляди. Засега имаше само един съперник, но и той доста го притесняваше. Някакъв дебелак в мръсни кожени дрехи, който се разхождаше нагоре-надолу с портрета на хлапето.
От мястото си зад щанда Жуканов виждаше грамадното прасе. Напред-назад, нагоре-надолу, движеше се с мъка, дишаше тежко в жегата. Ставаше все по-раздразнителен след всяко отрицателно поклащане на глава и всеки незаинтересован поглед.
Първия път, когато той се приближи към щанда за сувенири, Жуканов се постара да се задържи във вътрешното помещение, преглеждаше касовите бележки и се опитваше да установи колко може да свие, без да го хванат. Но втория път руснакът беше отпред, броеше тролчетата и внимаваше някой да не го обере.
— Здрасти, пич! — каза грамадното прасе и бутна пред лицето на Жуканов портрета.
Жуканов поклати незаинтересовано глава — сякаш дори не си струваше да си отваря устата — но мъжът не помръдваше.
— Ти дори не го погледна, пич. — Дъхът му беше като клозет.
Жуканов отказваше да удостои въпроса с внимание. Взе едно тролче с надпис „Малибу“.
— Искаш ли нещо? — С тона си даде да се разбере, че мъжът не може да си позволи и най-въшливата играчка.
Дебелакът се опита да го изгледа мръсно. Жуканов го напуши на смях. Огромен, но слабохарактерен. В Москва можеше да размаже такова незначително лайно и на няколко питиета.
Мъжът най-накрая се отказа и се отдалечи. Ама че кретен!
По дяволите, това си беше състезание! Трябваше да е по-внимателен от всякога.
Вече беше тъмно и всички магазини по улицата бяха затворени. Работеха само кафенетата в северната част на „Оушън Франт“. И еврейският храм няколко пресечки по-надолу. Няколко стари чифути мрънкаха и заговорничеха, каквото там, по дяволите, вършеха, когато се съберяха на групи.
Откраднатите пари топлеха джоба му, водката беше събудила сетивата му и беше гладен и разгонен и с всяка изминала минута все повече се разгневяваше на черното ченге и всеки друг, който се опитваше да го лиши от принадлежащите му по право двайсет и пет бона.
Утре ще се обади на вестниците и ще им разкаже истината за анонимното обаждане и как тъпите ченгета не уважават примерните граждани.
Не, не, още не — това щеше да обърне вниманието на всички към търговската уличка и да донесе нови проблеми. Ще даде на черньото още една възможност. Как ли му беше името, визитката му е у него, къде ли беше… не е в джоба. Сигурно я е оставил в задния склад.
Вмъкна се през завесата и затършува из бъркотията, но не можа да я намери. Няма значение, ще поразпита, гологлав черен детектив — все някой щеше да го познава. После ще си поговорят на четири очи, по мъжки. Може да му предложи дял от двайсет и петте бона. Само това беше начинът.
Ако и след това чернилката не иска да му съдейства, ще се обади във вестниците — не, в телевизията. Ще се свърже с някоя от онези блондинки, които четат новините, и ще й разкаже истината. Може някой важен кинопродуцент да го види и да си каже: „Хей, страхотна идея за филм“. Арнолд Шварценегер в ролята на руско ченге идва в Америка, за да покаже на тъпите американци как да… Това вече не го ли правиха? Струваше му се познато. Няма значение. В киното, ако идеята е хубава, може да се използва отново.
Публичност. Точно от това имаше нужда.
Тогава освен парите, ще има и славата на герой, който се опитва да намери хлапето, да разкрие престъпление, а никой не се вслушва в думите му…
— Хей, пич! — долетя глас отпред.
Дебелакът.
Как ли беше влязъл? Тогава Жуканов се сети, че е забравил да пусне решетките и да заключи. Отпи още една глътка водка.
— Хей, пич, отзад ли си?
Тъп смотаняк. Трябваше да се отърве от него и да иде някъде да похапне и да пийне. Жуканов си сложи якето с надпис „Планета Холивуд“ и потупа предните си джобове. В десния имаше пари в брой, а в левия — нож. Евтин тайвански нож, носеше го, докато минаваше разстоянието между бараката и колата си, заедно с един незаконно притежаван деветмилиметров. В задния склад имаше цял арсенал: нунчаку, отрязана бейзболна бухалка, почернял от времето железен бокс, който бе наследил от баща си. Досега беше използвал само бухалката, за да сплашва децата, които се мъчеха да свият нещо от стоката, но човек никога не знаеше. Пистолетът си беше на мястото. Евтино желязо. Нещо засичаше и той го бе извадил на кухненската маса, за да се опита да разбере какво не му е наред.