— Хей!
Жуканов залости задната врата, преди да разтвори завесите. Дебелото копеле се бе опряло с лакти на щанда и се чешеше по наболата брада, потеше се, а очите му бяха подути и зачервени. Огромният му силует се очертаваше на фона на небето над нощния плаж, за някои туристи можеше да изглежда и заплашителен, но Жуканов виждаше пред себе си само една торба мас.
— Хей, братче, не ме ли чу?
Жуканов не отговори.
— Виж какво, пич…
— Не мога да ви помогна.
— Как можеш да ми отговаряш така, мъжки, ти дори не знаеш какво ще те питам.
Жуканов започна да спуска предната решетка. Дебелакът се пресегна и я задържа.
Жуканов дръпна. Дебелакът удържаше. Беше отпуснат, но тежестта му даваше опора.
— Дръпни се, дебелак! — каза Жуканов.
— Да ти го начукам, лайнар такъв!
От това кръвта на Жуканов се качи в главата му. Усещаше я, че ври като супа на печката. Вените по врата му пулсираха. Ръцете го боляха от стискането на решетката.
— Махай се! — каза той.
— Майната ти, пич! Искам да те попитам нещо, поне можеш да се опиташ да ми отговориш.
Жуканов пак млъкна.
— Не е кой знае какво, братче — каза дебелакът. — Може да си виждал това хлапе, след като идвах последния път при теб. Ако кажеш, че не си — добре. Защо се държиш така тъпо?
Решетката не помръдваше. Съпротивата на дебелака разгневи Жуканов.
— Изчезвай! — каза той много кротко.
Дебелакът бутна решетката и тя се вдигна нагоре. Предизвикваше Жуканов, като го караше да я дърпа пак надолу. Нагъл тип, беше свикнал да се държи така.
Жуканов не помръдна, само го помириса. Вонята не идваше само от дъха му, а от цялото му тяло. Боклукчийска кофа на два крака.
— Виждал ли си го?
— Изчезвай, тъпанар такъв!
Сега вече беше ред на дебелака да почервенее. Свинските му очи изскочиха навън, от устата му захвърча слюнка. Това поохлади гнева на Жуканов, който заклокочи кротко, на бавни обороти. Ситуацията се превръщаше във фарс. Той се засмя и каза:
— Тъп дебелогъз боклук.
Дебелакът издаде дълбок, грухтящ звук, който сякаш идваше от задника му, и Жуканов зачака следващата обида, готов да му я върне и да се изсмее в лицето на тъпото копеле.
Но дебелакът не каза нито дума, само тръгна към него по-бързо, отколкото изглеждаше възможно, една огромна ръка се стрелна напред и го хвана за гърлото и така го дръпна към щанда, щото му се стори, че ребрата му изпращяха. Болката почти го заслепи и той се замята безпомощно.
Другата ръка на дебелака се сви в юмрук и връхлетя върху лицето му със зашеметяваща скорост.
Жуканов успя да избегне директния удар, но ръката на гърлото му продължаваше да го стиска, усещаше как дъхът му спира и чуваше как дебелакът ръмжи и псува. На „Оушън Франт“ беше тъмно и пусто, чуваха се само вълните, нямаше жива душа да види как това чудовище го душеше — никой освен чифутите, които на стотици метри оттук мрънкаха антихристките си молитви. Те и без това не биха му помогнали.
Опита се да се откопчи, но дланите му бяха потни и хлъзгави и трепереха, дланта на дебелака също беше влажна, нямаше начин да се отскубне. Мяташе се и се гърчеше, докато пред очите му остана само една светла точка и той видя огромното лице да се приближава към него заедно с още един свистящ юмрук.
Паническият гърч спаси лицето му, но ударът попадна в слепоочието му и от силата му мозъкът му се размъти. Продължи да маха безпомощно с ръце. Спомни си за ножа точно преди да изгуби съзнание.
Чак тогава се сети: джобът, предният джоб, отляво — за по-бързо изваждане, точно както го бяха учили на ръкопашен бой. Дебелакът го раздруса още по-силно, от което болката и ужасът се изписаха още по-ясно на лицето на Жуканов, който незабелязано посягаше надолу.