— Трябва да ходя пеша — каза Сам, докато караше към къщи. — Но през нощта наоколо се навъртат прекалено много откачалки. — Паркира в една странична уличка, която води към задната страна на дома му.
На пътната врата и на вратата към кухнята има аларма. Погледнах на другата страна, докато той набираше кода, за да не си помисли, че съм си наумил нещо.
— Готов съм да се катурна в леглото — каза и ми показа моята стая. На леглото имаше нова четка за зъби, паста и огледало. — Нямам пижама, Бил. Не знаех размера ти. — Изглеждаше смутен, затова стоеше на прага и не пристъпваше навътре.
— Благодаря — казах. — Всичко е страхотно. Наистина.
Той тракна със зъби, сякаш ченето не му беше по мярка.
— Виж, искам да знаеш, че обикновено не ми идват гости, никога преди не съм посрещал гости.
Не знаех какво да отговоря.
— Опитвам се да ти кажа, Бил, че не трябва да се притесняваш, че може да ти се случи нещо. Аз харесвам жени. Ако останеш достатъчно дълго, сам ще се убедиш.
— Вярвам ти — отвърнах.
— Добре… тогава по-добре да поспиш.
Спалнята е боядисана в светлозелено, има тъмни мебели, сив килим и две картини на стената, които висят накриво. Едната представлява черно-бяла снимка на жена с вдигната коса и мъж с дълга черна брада. Другата е рисунка на някакви дървета, която прилича на изрезка от списание. В стаята мирише на стар човек и е малко горещо.
Измивам си зъбите и се поглеждам в огледалото. Драскотините по лицето ми вече минават, но гърдите ме болят, очите ми са зачервени и косата ми изглежда ужасно.
Събличам се по долни гащи, мушвам се в леглото и затварям очи. Отначало е тихо, но после от стаята на Сам дочувам музика. Прилича на китара, но звукът е по-висок. Мандолина. Един кънтри състав в Сънисайд имаше такъв инструмент.
Свири една и съща песен много пъти. Изглежда, е стара и много тъжна.
После спира и започва да хърка. Мисля си за мама. Нищо друго няма в ума ми до сутринта.
Вече е събота, аз се събуждам преди него и отивам във всекидневната. Пердетата са спуснати и в къщата е тъмно. Дръпвам едното перде във всекидневната и виждам два метални стола на верандата на Сам, нисък зид и къщи от другата страна на улицата. Небето просветлява и ниско прелитат гларуси. Странно, но мога да се закълна, че помирисвам солта през стъклата на прозорците.
Във всекидневната има повече книги от всяко друго място, което съм виждал, с изключение на библиотеката. Стените са покрити с полици и придвижването из стаята е почти невъзможно заради списанията по пода. В ъгъла има кушетка, върху която е постлано плетено одеяло, телевизор и статив с ноти на песен от някой си Сметана.
Сядам на кушетката и от нея полита прах. Нямам болки в стомаха, както всяка сутрин. Никога през живота си не съм спал по-добре и решавам да се отблагодаря, като приготвя закуска.
В кутията на кухненския плот намирам неначенат бял хляб и отрязвам четири филии. Има и кафемашина, но не знам как да я използвам, затова наливам мляко и портокалов сок в чаши и ги слагам на масата заедно с хартиени салфетки, вилици, лъжици, ножове. В хладилника има плодове и зеленчуци, масло, някакъв кисел крем, яйца и голям буркан с нещо сребристо, като от химическа лаборатория. Осолена херинга. Изваждам яйцата с надеждата, че Сам ги обича бъркани.
Те вече са изпържени, когато дочувам кашлицата му. Той влиза, облечен е в светлосин халат, търка си очите, после намества ченето си.
— Стори ми се, чух нещо. Ти какво, да не си кулинар?
— Харесваш ли бъркани яйца?
Той се обръща с гръб към мен, слага ръка на устата си и продължава да кашля.
— Извинявай. Да, обичам бъркани яйца. Обикновено в събота не готвя — имаме празник. Не съм толкова религиозен, но обикновено не готвя. Сигурно защото майка ми правеше така.
— Извинявай…
— Не, не, всичко е наред, защо това трябва да се отнася и до теб? — Той се приближава и поглежда в тигана. — Мирише хубаво. Добре ще ми дойде нещо топло. Знаеш ли как да приготвиш кафе?
— Не.
Той ми обяснява как да пусна машината и излиза. Когато се връща, кафето е налято, а той е облечен в тъмен костюм и бяла риза с разкопчана яка. Косата му е сресана и е обръснат. Яйцата вече са съвсем изстинали.
— Така, сега да похапнем — казва, разтваря салфетката и я слага на скута си. — Bon appetit — това означава „да ти е сладко“ на френски. — Опитва яйцата. — Много добре. Много джентълменски от твоя страна да приготвиш закуска, Бил. Може би има надежда за младото поколение.