Изяжда си всичко в чинията, изпива две чаши кафе и въздиша дълбоко.
— Така, ето каква е програмата ми: отивам в синагогата за съботната служба, ще се върна около единайсет — единайсет и половина, най-късно по обед. Ще оставя алармата изключена, в случай че искаш да излезеш от къщата.
— Не, ще стоя тук.
— Сигурен ли си?
— Да. — Изведнъж гласът ми се стяга. — Ще почета.
— Какво ще четеш?
— Имаш много книги.
Той се оглежда из всекидневната.
— Обичаш да четеш, така ли?
— Много.
— Работиш, четеш… И аз обичам да чета, Бил. Някога исках да стана адвокат. Още докато бях в Европа. Никой от семейството ми не е висшист. Всички са били фермери, миньори, работници. Баща ми знаеше Библията наизуст, но не ни позволяваха да учим. Бях твърдо решен да получа образование, но войната ме спря. Книгите са на твое разположение. В тях няма нищо, което момче на твоите години не би трябвало да вижда.
Избърсва ръцете си, отнася си чинията в мивката и се поглежда в малкото огледало над нея.
— Сигурен ли си, че искаш да оставя алармата включена?
— Да.
— Просто не искам да се чувстваш като в затвор. — Докосва яката на ризата си, приглажда я и потупва косата си. — Ето ме вече готов да се срещна с Бог. Надявам се, че и той е готов да се срещне с мен. Ако огладнееш — яж. И аз ще донеса нещо, като се върна. Ще се видим в единайсет — единайсет и половина.
Връща се в 11:27, паркира линкълна зад къщата и слиза бързо, в ръцете му има нещо, завито в алуминиево фолио. Отваря предната дясна врата и от нея слиза слабичка възрастна жена с червена коса. Двамата говорят кратко и после изчезват.
Той влиза през пътната врата след петнайсет минути.
— Изпратих една приятелка до тях. — Оставя пакета с фолиото на масата и го развива. Бисквити, напръскани с цветна захар. — Заповядай.
Отхапвам една.
— Благодаря.
— Няма нищо. Виж какво, харесвам възпитанието ти, но няма нужда да ми благодариш за всяка дреболия. Иначе ще заприличаме на Алфонс и Гастон — двама много учтиви французи. — Слага едната си ръка зад кръста, а другата на корема и се покланя. — След вас, не — само след вас. Това е стар виц — и двамата са толкова учтиви, че по цял ден не могат да пресекат улицата.
Усмихвам се.
— Е, какво чете? — пита той.
— Списания.
Повечето му книги се оказаха романи. Намерих и много каталози за мивки и тоалетни. Списанията обаче бяха интересни — доста стари, от петдесетте и шейсетте години. „Лайф“, „Лук“, „Сатърдей Ивнинг Поуст“, „Тайм“, „Популярна механика“. Имаше статии за президентите чак от Айзенхауер насам, за Корейската война, кинозвезди, животни в зоопарка, семейства, които изглеждаха щастливи, странни обяви.
— Гладен ли си?
— Не, благодаря.
— Че какво си ял?
— Бисквита.
— Не се прави на умник.
— Пих и малко мляко.
— Само това? — Отива до хладилника и вади буркана с херингата. Парчета риба плуват в някакъв мътен сос. — Това са белтъчини, Бил.
Поклащам глава.
— Това е риба. Не обичаш ли риба?
— Не много.
Отваря буркана, вади едно парче, изяжда го, после пак отваря хладилника и поглежда вътре.
— Какво ще кажеш за малко салата?
— Добре съм, господин Ганзър. Наистина.
Оставя херингата на мястото й и си сваля сакото.
— По-късно ще изляза да купя две пържоли. Ти нали не си вегетарианец?
— Обичам месо.
— Какво сговорчиво момче! Играеш ли шах?
— Не.
— Трябва да се научиш.
Правилата са като на война и затова ми харесва. След шест партии аз го бия и той казва: „Много добре“ — но не съм сигурен, че му е приятно.
— Още една, господин Ганзър?
— Не, смятам да подремна. — Пресяга се да ме погали по главата, но сам се спира. — Умът ти сече, Бил.
Чета, докато той спи, настанил съм се удобно на прашната кушетка, завит наполовина с кухненското одеяло. На няколко пъти ставам, поглеждам навън и гледам красивото небе. Но предпочитам да съм вътре.
Той се събужда в 6:15 и си взема душ. Когато излиза от стаята си, е облечен в друг костюм — кафяв, със синя риза и тъмни обувки.