— Добре — отвърна Петра.
Америън извади шофьорска книжка и визитна картичка от „Шик и съдружници“. От книжката разбраха, че е на двайсет и седем години. Току-що завършила юридическия факултет. Вършеше черната работа на Шик в почивните си дни.
— Всичко наред ли е? — попита тя величествено. Беше младши съдружник, но жестикулираше така, сякаш пледираше пред Висшия съд. Скоро щеше да усвои всички адвокатски маниери. — Бихте ли прибрали тези пистолети, моля?
Без да дочака отговор, тя излезе иззад бюрото. Страхотно тяло.
Уил прибра оръжието си в кобура.
— Какво правите тук?
— Представлявам интересите на господин Х. Карт Рамзи, полицай…
— Детектив Фурние. А това е детектив Конър.
Америън сви рамене, за да им покаже, че имената им нямат никакво значение за нея.
— Фирмата ни бе информирана, че се каните да направите обиск в тези помещения, свързан с възможни улики, засягащи господин Грегъри Балч. Може ли да видя заповедта?
— Защо? — попита Уил.
— Защото помещенията са собственост на господин Рамзи, а ние представляваме неговите…
— Ето. — Петра мушна пистолета в чантата си и й подаде книжата за Студио Сити.
Младата адвокатка ги разгледа.
— Точно така: улики, свързани с господин Балч. А не с господин Рамзи. В този офис има много документи с конфиденциално съдържание, свързани с финансите на господин Рамзи, и ние настояваме те да не бъдат пипани. В този смисъл ще остана тук, докато вие провеждате обиска. За да мине всичко гладко, ние предлагаме да установим процедура, при която вие да описвате всяко чекмедже и/или полица и да изброявате писмено съдържанието, преди да…
— Ако искам да си издухам носа — каза Уил, — ще направите ли опис на салфетката?
Америън се намръщи.
— Наистина не виждам какъв смисъл има…
— Добре — каза Уил. — Стига глупости! Започваме от горното чекмедже на първото бюро. И никакви приказки и почивки за кафе. Сгъвайте вестника с кръстословицата и го прибирайте.
Отне им три часа да претърсят всеки сантиметър от офиса. След първите шейсет минути Америън се отегчи от ролята си на цербер и започна да казва: „Добре, добре“ всеки път, когато Уил и Петра посочваха към книга на полицата или към кутия на земята. Краткотрайно задържане на вниманието, поколението на „Улица «Сезам»“.
Единствените остатъци от присъствието на Балч бяха кутии от храна, менюта за поръчки от околните ресторанти и едно горно чекмедже, пълно с канцеларски дреболии. Никакви семейни снимки — Петра предположи, че това не е необичайно: Балч на два пъти се бе провалял в брака си.
Човек без никакви корени? Нещо в него вечно проваляше връзките му? И какво толкова? Същото се случваше и с милиони хора, които не убиваха.
Продължи да търси. Всички документи бяха на Рамзи. Сега Америън отново съсредоточи вниманието си. Регистри за наеми, разписки за възстановяване на данъци, папки с изброени трансакции, договори. Все неща, които Петра с удоволствие би разгледала преди няколко дни. Балч бе работил тук с години и не бе оставил нищо след себе си.
Дали това не говореше за отношението му към работата?
Тя свали един калифорнийски данъчен закон от полицата, прелисти страниците и го изтърси надолу. Нищо. Същото беше и с останалите десетина книги. Офисът беше дори още по-разхвърлян от деня, в който разпита Балч. За разхвърлян човек се бе показал като много лукав убиец — направи толкова много и така добре обмислени стъпки.
Тогава защо е сглупил и се е обадил на „Уестуърд Чартър“, без да помисли, че това ще ги предупреди за бягството му?
Обичайното саморазрушително поведение на психопата?
Или беше уловка… Къде ли е той?
Тръгнаха си в един следобед, спряха да обядват в едно рибно ресторантче на Вентура. Не разговаряха много. Уил отначало беше раздразнен и четирите часа безплодна работа не подобриха настроението му. Изяде бавно писията си, пи много чай с лед и през цялото време гледаше през прозореца. Петра преглъщаше палачинките с раци, все едно бяха прегорели от пържене хокейни шайби, и в три следобед двамата караха всеки в своята кола по шосе 101 към 405-о, след което следваше един час път до Ролинг Хилс и дома на Балч на „Садълуакс Роуд“.