На магистралата той я задмина и тя го изгуби от погледа си, когато се замисли за нещо. Увеличи скоростта и настигна супрата точно край плажа Хермоза, махна му да тръгне по изхода за плажа Редондо. И двамата спряха в една отбивка. Петра притича до колата му.
— Може да ми се смееш — каза тя, — но искам да хвърля един поглед на кея, където за последен път е била видяна Илзе Егерман, и тогава да отидем у Балч.
— Добре — отвърна той. — Добра идея. Ще карам след теб.
Петнайсетминутното пътуване на запад по булевард „Редондо Бийч“ ги отведе до мястото, където някога е бил ресторантът „Антоанс“, който сега се казваше „Дъдли Джоунс Стейк Хаус“ и гледаше към пристанището. Тъмночервена зала, пълна с почиващи, шум и руси сервитьори, които приличаха на сърфисти, плъзгащи се умело с плата с редки меса и големи като дини картофи.
Петра за секунди си представи как Илзе Егерман се кара с Лаукх. Тръгва си от ресторанта, спуска се по дървената стълба на кея, точно както правеха сега те двамата с Уил. После надолу към паркинга. Късно през нощта, пусто — това място можеше да изглежда зловещо.
Пътуването до Ролинг Хилс я охлади.
След първите шест мили направо по булевард „Хоторн“ започна обичайният хаос от автомобилни сервизи, търговски алеи, складове за канцеларски материали, после пътят се стесни точно преди да излязат на „Палос Вердес Драйв“, където по средата имаше ивица, обрасла с евкалипти и борове и черностеблени дървета с богати корони, които приличаха на върби. Голям дървен знак ги приветства в „Ролинг Хилс Истейтс“, а от двете страни на шосето се появи бяла ограда, като тези във фермите.
Десет минути след Редондо караха спокойно. Това беше територията на Балч.
Представи си го как се прибира вкъщи, след като цял ден е работил като роб на Рамзи, спира за едно питие, забелязва как Илзе и Лаукх се карат. Проследява ги навън, вижда, че Лаукх си тръгва, качва Илзе, като й обещава, че ще я закара до хотела й на кея, но никога не стигат дотам.
Захвърля я на открито на паркинга.
Вижте какво мога да направя и да ми се размине!
После се прибира. Толкова е просто.
Един ден на плажа.
69.
Океанът беше красив, но край него имаше прекалено много хора.
Носеше фалшива брада от естествен косъм, подобна на онази, която използва с германското момиче, широкопола сламена шапка, опърпан кафяв шлифер, надянат върху износена бяла риза и евтини сиви памучни панталони. Маратонки, сравнително нови, но изпоцапани, за да пасват на цялостния му вид.
Крачеше нарочно тромаво, като влачеше краката си, все едно му бяха схванати. Докато вървеше, се правеше, че гледа в земята, но успяваше да види и далеч напред, без да го забележат, тъй като шапката много му помагаше, скривайки очите му. Ако някой се опиташе да улови погледа му, той просто свеждаше периферията и се взираше в някоя дреболия.
Господин Малоумен Бездомник. По „Оушън Франт Уолк“ беше пълно с такива, седяха на пейките, криеха се в тълпата, зяпаха в пясъка или палмите край океана, сякаш там се случваше нещо важно. Какво? Прииждаха въображаеми китове? Сирени с големи цици припляскваха край брега?
Майка му полудя, когато той беше на четиринайсет години. Никога не се бе чудил за какво си мислеше тя. Просто стоеше настрани, сякаш болестта й бе заразна.
Вървеше много бавно нагоре и надолу по „Оушън Франт“. От време на време посядаше, правеше се, че дреме, а всъщност разглеждаше минаващите.
Никой не му обръщаше внимание. Две ченгета на велосипеди патрулираха за хулиганства, така че ако се пазиш сам, те с удоволствие те подминават. Същото беше и с туристите — даваха всичко, само и само да избегнат протегнатите панички.
Проблемът беше в количеството хора. Хубава топла събота, хората се тълпяха на плажа, бавнодвижещата се платформа за разходки, плаваща успоредно на „Оушън Франт“, беше така пренаселена, че отделните хора едва се виждаха.
Много деца, но нито следа от онова дете. След час вече бе готов да ги раздели в две групи: добре измитичките отрочета на туристите и тайфите от загорели устати местни хлапета, които сновяха насам-натам из потока пешеходци и най-вероятно търсеха кого да преджобят.
Какво ще прави онова хлапе навън посред бял ден?
Защо ще идва тук… особено след „анонимното обаждане“?
Загуба на време, но като се сетеше за всичко, което бе свършил, му ставаше по-добре.
Прекрасен ден, наслаждавай му се. Отдавна не бе идвал насам, а алеята доста се бе комерсиализирала, от двете й страни бяха накацали магазини, павилиони за закуски, ресторанти, дори синагога — това беше странно. Имаше постройки по цялата алея, а и след нея, по Спийдуей. Някои капанчета бяха разположени в приземните етажи на високите жилищни сгради отпреди войната. Момчето можеше да е в някоя от тях, но как да го намери?