Петра хвърли още един поглед към снимката и й я върна. Всичко съвпадаше, нямаше начин да не е вярно, а и хронологически събитията се подреждаха. Уилям Брадли Адъмсън. Уилям Брадли Стрейт.
— Какво искате да направя за вас, госпожо Адъмсън?
— Детектив, знам, че нямам право на… може би няма законови права, но от морална гледна точка… това дете. То може да е моят внук. Няма друго разумно обяснение. Сигурна съм, че можем да го докажем чрез генетични изследвания. Но не сега, не и след всичко това, което е преживял. Искам да му… помогна. — Изведнъж сведе поглед към скута си. — Вече не разполагам със средства, както преди. Съпругът ми имаше… неприятности, преди да почине.
Петра се усети, че кима съчувствено.
— Истината е — каза Кора Адъмсън, като все още избягваше погледа й, — че от няколко години живея от спестяванията си, но знам как да разпределям бюджета си и в никакъв случай не съм бедна. Като научих за Били — за този Били — плановете ми веднага се избистриха. Живея в абсурдно голяма къща, която от известно време обмислям да продам. Досега ми липсваше мотив — и воля — да променя живота си. Сега вече всичко е ясно. Къщата няма ипотеки. Като я продам, дори и след данъчните удръжки ще имам достатъчно, за да живеем с внук ми съвсем прилично.
В тона на жената се прокрадваше умолителна нотка. Вижте я само, издокарана в „Шанел“, седи и се моли на Петра за родителските права. Какво да кажеш на това?
Кора Адъмсън вдигна глава.
— Сигурно всичко е било за добро. Много привилегии също могат да създадат проблеми.
Няма как да знам, искаше да й отвърне Петра, но вместо това само кимна.
— Обожавам децата, детектив Конър. Преди да се омъжа, преподавах в училище. Винаги съм искала много деца, но Били се роди трудно и лекарите ми забраниха. След загубата на Били, Бил и родителите ми, най-тъжният миг в живота ми беше, като научих, че няма да мога да имам повече деца. — Слабата бледа ръка се вкопчи в ръкава й. — Искам да ви убедя, че искрено вярвам, че имам какво да предложа на това дете. Няма извинение за липсата на… Детектив Конър, бихте ли се заели да ми помогнете?
Жената впи поглед в очите на Петра. Беше отчаяна и изпълнена с очакване.
Делауер пристигаше тази вечер в града. Защо не беше тук в този момент?
— Моля ви — каза Кора Адъмсън.
— Да го обсъдим — отвърна й Петра.
82.
Вчера д-р Делауер ми каза за мама. Стомахът ми пламна и исках да изтръгна системите и да го фрасна през лицето.
Той седеше там и изглеждаше тъжен. Какво право пък имаше той да изглежда тъжен?