Имаше много барове. Един се казваше „Пещерата“ и пред него бяха паркирани харлеи, а рокерите постоянно влизаха и излизаха. Бяха огромни и грозни, облечени като Тъпака. От гледката стомахът ми пак се сви. Отминах много бързо.
Видях щанд за хамбургери, който изглеждаше нормален, но продавачът беше китаец и изобщо не ме погледна, когато застанах пред него. С едната си ръка пържеше месо, а лицето му беше обвито в пара и дим.
Два долара и четирийсет и два цента за хамбургер. Не можех да харча нито цент, преди да съм измислил плана, но успях да отмъкна няколко пакетчета с кетчуп от щанда. Клекнах в една пресечка, отворих ги и изсмуках съдържанието им, после продължих да вървя до една улица, която се казваше Западно авеню, и завих надясно, защото в далечината видях планини.
За да стигна до тях, трябваше да мина покрай един киносалон за порно, облепен отвсякъде със знаци „Забранено за малолетни“ и с плаката на жени с големи отворени усти, после през няколко много мръсни сгради с дървени капаци на прозорците. Видях жени по къси панталони, които говореха по улични телефони и си подаваха една на друга цигари, а около тях се навъртаха мъже, които пушеха. Планините бяха красиви, а слънцето вече залязваше зад тях. Иззад билото се показваха жълто-оранжеви отблясъци и върховете сякаш надяваха шапки от разтопена мед.
След още една пресечка трябваше да прекося улицата, защото някакви младежи ми се смееха и ме сочеха. Подминах още една алея. На нея нямаше странно изглеждащи пияници, само много кофи за боклук и задни входове на складове и ресторанти. Потен дебелак с бяла престилка на лекета излезе от едно място, наречено „Ла Фиеста“, с найлонова торба, пълна с хляб. Изхвърли я в казана и влезе.
Почаках го да се върне, но той не се появи. Огледах се, за да се уверя, че никой не ме следи, и отидох при боклука. За да надникна вътре, трябваше да се кача на кашон, който не изглеждаше много стабилен, и да гоня с ръце мухите. Като се вдигнах, ме лъхна ужасна смрад. Хлябът стоеше върху разкапани зеленчуци с кафеникави краища, мокри хартии, остатъци от месо, кости и залоена мазнина. По месото пъплеха малки бели червейчета и миришеше по-лошо от умряло куче. Но хлябът изглеждаше чист.
Кифли от хотдог, увити отвсякъде. Сигурно бяха твърди. Когато хората ядяха по заведения, искаха всичко да е съвсем прясно. Един път — всъщност единствения — когато с мама и Тъпака отидохме на ресторант, „При Дани“ в Болса Чика, той върна пърженото пиле, защото според него имало вкус на „подгрято лайно“. Сервитьорката повика управителя, който каза на Тъпака да не използва такъв език. Тъпака се изправи, за да покаже на управителя, че е по-висок от него, а мама го държеше за ръката и повтаряше: „Хайде, каубой, недей“. Най-накрая управителят се съгласи да не му плащаме за храната, ако си тръгнем веднага.
Посегнах и сграбчих два пакета с кифли и за малко да падна в казана и да изпоцапам тениската си.
Но кифлите бяха в ръцете ми и бяха чисти. Огледах се пак и се отдалечих по алеята, намерих едно закътано място между два боклукчийски казана, скъсах найлоновата торба и захапах една кифла.
Наистина беше твърда, но аз дъвчех здраво и на третата хапка вече ми се струваше вкусна. Но изведнъж усетих пак миризмата от казана и се задавих.
Станах, поразходих се, дишах дълбоко и си повтарях, че си въобразявам. Представих си, че това са домашни кифли, току-що извадени от пещта от някоя излязла от телевизионна реклама майка с широка бодра усмивка и силен интерес към здравословното хранене.
Донякъде помогна. Останалата част от кифлата не беше страхотна, но я изядох.
Обратно към планините.
Колкото повече се изкачвах, склонът ставаше все по-стръмен. Започнах да подминавам къщи. Окосени ливади, всякакви сортове дървета, растения и цветя, но не се виждаха никакви хора, нито една жива душа. Сега, след като прекарах няколко месеца в Лос Анджелис, свикнах с това. Хората тук обичат да си стоят вкъщи, особено вечер, и на всеки, който по тъмно обикаля по улиците, не му е чиста работата.
На върха западната алея завиваше и преминаваше в друга улица на име „Лос Фелиз“, а къщите по нея бяха наистина огромни, зад високи зидове с красиви порти от ковано желязо, заобиколени от борове и палми. Сигурно така е изглеждал Холивуд, когато в него са живели кинозвездите.