— Мислех си, въпреки че знам, че е малко изсмукано от пръстите: ами ако човекът зад скалите е убил Лиза?
Той се замисли над това, после го отхвърли със същите аргументи, които му предложи и Петра.
— Освен това — добави, — съгласен съм с първото ти впечатление: нараняванията по лицето и жестокостта предполагат страст, някого, когото тя е познавала. Ако е вярно, че Рамзи е пребил жена си, той напълно пасва на образа на убиеца.
— Но не можем да се отнасяме с него като със заподозрян.
— Но докато го уведомяваме, можем да го проучим психологически, като се правим на съчувстващи държавни служители. Затова се радвам, че и ти си с мен. Той е актьор — наистина лош, но и лошите актьори могат да скрият чувствата си по-добре от всеки обикновен човек.
— И какво общо има това с мен? — попита Петра.
— Ти си проницателна.
Но не и с теб, помисли си тя.
Скоро след като минаха по 134-а улица в Западната част, бяха приклещени от задръстване.
Обичайна ситуация. Всеки път, когато попаднеше в задръстване, Петра започваше да си мечтае за летящите коли на бъдещето, онези фолксвагени с реактивни двигатели, предсказани в старата „Популярна механика“ на баща й.
Седенето на едно място я побъркваше и двамата го знаеха. Стю беше спокоен шофьор, понякога спокоен до умопомрачение.
— Можем да свием в отбивката — каза тя.
Той беше чувал това изречение стотици пъти преди и затова само се усмихна уморено.
— Можем поне да включим светлините и сирената — добави тя.
— Разбира се — каза той, изключвайки мотора. — Хайде да си извадим и пистолетите и да си пробием път с куршуми… и как според теб трябва да се отнесем с Рамзи?
— Със съчувствие, както казваш ти. Да му дадем и салфетка за крокодилските сълзи.
— Крокодилски — повтори той. — Значи си го изчислила предварително.
— Ако мормоните играеха комар, ти на кого би заложил?
Той кимна, извърна глава, за да скрие прозявката си, и продължи да пъпли с колата около километър, после пак спря. Петра потърка очи и пред зениците й се завъртяха странни фигурки. Налягаше я главоболие. Трябваше да се научи да се справя по-добре с напрежението.
— Толкова години работя в Холивуд — каза Стю, — а досега никога не съм попадал на убийство на знаменитост. Само донякъде онзи старец Алфонс Дортмунд. Характерен актьор, имигрант от Германия, който някога играел нацисти във филми за Втората световна война. Беше удушен в апартамента си в Гоуър. Истинска дупка. Не беше работил от години, беше се пропил и пуснал по течението. Униформените отишли по сигнал за лоша миризма от жилището му и го намерили, удушен в леглото му — вързан като животно през шията с някакви сложни възли.
— Задушаване при секс?
— И аз първо това си помислих, но не бях прав. Не беше естествена смърт. Оказа се, че подбрал някакъв петнайсетгодишен от Булеварда, показал му как да го върже, но момчето решило да стегне още малко, удушило го и претарашило апартамента.
— И как го хванахте?
— А ти как мислиш?
— Похвалил се е.
— На всеки срещнат. С тогавашния ми партньор Чик Райли обиколихме всички обичайни места, поговорихме с обичайните хора и те всички знаеха какво е станало. Почувствахме се като селяндури. Слава богу, че повечето от тях са идиоти.
— Чудя се колко ли хитър е Рамзи — каза Петра. — Знае ли се по каква причина не си е в офиса?
— Мислиш, че вече се е панирал и е побягнал? Не, не можем да предполагаме такова нещо. Не снима филм. Вече всички серии за тази година са заснети.
— Само от неговия или на всички сериали?
— Всички големи сериали — каза Стю. — Може да играе тенис или да се кисне във ваната за подводен масаж. Или да е отлетял с някой чартър до Южна Франция.
— Колко ненавреме.
— Наистина. Хей, може би действително трябва да си проправим път с пистолетите!
След четирийсет и пет минути излязоха от магистралата и поеха по пътя към Калабасас и след това по криволичещото шосе на север към планината Сюзана. По ниските заоблени склонове се виждаха дъбови горички, оцелели сред цивилизацията. Дърветата бяха изключително чувствителни към прекаляването с вода и изкуственото поливане уби стотици, преди някой да се сети да им сложи знак, че са защитени.
Петра знаеше, че и доста пожари бяха вилнели из изсъхналите храсти и бяха погълнали старомодните испански къщи — най-интересното нещо в кварталите на склона над Западната равнина. Колкото и пари да се хвърляха за ремонта им, техният вид винаги си оставаше ретро и нищо повече.