Минаха по няколко алеи с подобни къщи, някои зад зидове с портални врати. Приличащи си като близнаци конюшни, малки обори в съседство с тенискортове и каменни басейни с водопади. Въздухът беше чист, мястото — просторно, но след като излязоха от шосето, около тях всичко утихна. Петра обаче знаеше, че подобна обстановка не е за нея. Беше прекалено далеч от книжарниците, театрите и музеите, от мижавия културен живот на Лос Анджелис. Прекалено спокойно. Чувстваш се откъснат от динамиката.
Да не говорим за дългия път до работа — два часа от живота ти всеки ден, погубени във взиране в белите ограничителни линии на 134-о шосе и разсъждения доколко си успял в житейския път.
— Пристигнахме — каза Стю.
Ранчото „Хейвън“ беше на хълм, обрасъл с жълти макове. Додж без отличителни знаци бе паркиран на улицата на десетина метра от портата. Изтърканите гуми и множеството антени говореха недвусмислено за принадлежността му, също като форда на Петра и Стю.
Спряха пред доджа и оттам изскочиха двама мъже. Единият беше от испански произход, около четирийсет и пет годишен, към метър и осемдесет, едър, с огромни провиснали мустаци и вратовръзка на цветя и птичета. Партньорът му беше бял, доста по-млад, със същия ръст, около десет килограма по-слаб, също с мустаци, но подстригани и сиворуси. И двамата бяха облечени в сиви спортни сака, съответно в черни и тъмносини панталони. Вратовръзката на белия мъж беше кафява и тясна, а лицето му беше приятно момчешко, почти красиво.
Представиха се като Де ла Торе и Банкс. Поздравиха сърдечно, засега бяха любезни и учтиви.
— Какво точно се случи? — попита Де ла Торе.
Стю ги осведоми.
— Грозна работа — коментира Банкс.
— Вашият шеф не ви ли каза? — попита Петра.
Банкс поклати глава.
— Казаха ни, че жената на Рамзи е убита, но не и как е станало. Наредиха ни да дойдем тук и да ви чакаме. Освен това ни казаха, че случаят не е наш, просто трябва да сме тук, за да не каже после някой, че не сме били. Къде е станало?
— В парка „Грифит“.
— Миналата неделя водих там децата в Зоологическата градина — каза Банкс и поклати глава. Изглеждаше разтревожен и Петра се зачуди откога ли работи в отдел „Убийства“.
— Мислите ли, че той го е извършил? — попита Де ла Торе.
— Имаме информация, че миналата година я е пребил и скоро след това са се развели — каза Стю.
— Захващате се със страшна авантюра.
— Едно е сигурно — каза Стю. — Не е бил някой уличен обирджия. Страхотни рани, страхотен гняв. Взети са парите в брой от чантичката й, но кредитните карти и бижутата са непокътнати. Предполагаме, че е някой, когото тя е познавала, или — което е по-малко вероятно — любовник. Който и да е бил, или я е закарал дотам с колата си, или е заминал с нейната.
— Тя какво кара? — попита Банкс.
— „Порше 911 Тарга“, на четири години, черно. Обявихме го за издирване.
— Според някои хора си струва да убиеш за такава кола.
— Може би — каза Стю, — но да я намушкаш трийсетина пъти за някаква си кола? Защо ще си правиш труда?
Помълчаха няколко секунди.
— Пари в брой, но не и бижутата — каза Де ла Торе. — Опит за заблуда? Гледали ли сте сериала на Рамзи? Аз — само веднъж. Кофти е.
— Добре е да знаем дали е предизвиквал проблеми тук — каза Петра.
— Можем да проверим в местния участък — каза Банкс и й хвърли притеснена усмивка.
— Би било страхотно.
— И как точно смятате да процедирате? — попита Де ла Торе. — Имам предвид, че сме се събрали цял хор и не искаме да ви проваляме солото.
— Благодаря — каза Стю.
— И какъв е планът?
Стю погледна към Петра.
— Минимум информация — каза тя. — Няма да се държим с него като със заподозрян, за да не направим преждевременно разследването пристрастно.
— Рамзи е актьор, затова всички трябва да разиграем малко театър. Как да не обичаш този град? — каза Банкс. — Добре, ние само ще стоим зад вас и ще си траем. Мислиш ли, че ще се справим, Хектор?
Де ла Торе сви рамене и каза с глас на мексиканец от анимационен филм:
— Де да знам.
— Хектор е интелектуалец — каза Банкс. — Миналото лято защити магистърска степен и вече си мисли, че има право да изразява собствено мнение.