Бях облечен спретнато, носех учебника си по алгебра, молив и хартия, а на гърба — раница. Седнах на една маса в далечния ъгъл, престорих се, че решавам уравнения, но всъщност оглеждах мястото.
Шефката беше стара и кисела, като библиотекарката в Уотсън, стоеше права отпред и говореше по телефона. Млада мексиканка с много дълга коса отговаряше за записването на книгите. Тя ме забеляза, дойде при мен и ме попита усмихнато дали се нуждая от помощ.
Поклатих глава и продължих да си решавам уравнения.
— А! — каза тя с много тих глас. — Домашно по математика, нали?
Аз свих рамене и се направих, че не й обръщам никакво внимание, тя спря да ми се усмихва и се отдалечи.
Когато дойдох следващия път, тя се опита да улови погледа ми, но аз продължих да не й обръщам внимание и тя се отказа.
Започнах да идвам веднъж или дваж в седмицата, винаги след един следобед. Отначало се преструвах, че пиша домашните си, после разглеждах полиците, докато намеря нещо интересно, и четях по два часа.
Понякога за това време прочитах цяла книга. На третата седмица се натъкнах на същата книга на Жак Кусто, каквато имах в Уотсън, и си помислих: Попаднал съм точно където трябва.
Скоро след това намерих и книгата за президентите. Беше първата, която откраднах. Единственото нещо, което пазя и още не съм сигурен защо. Пазех я много добре, обвих я в найлон, така че не беше съвсем кражба.
И въпреки това се чувствах зле. Повтарях си, че един ден, когато порасна и имам пари, ще дарявам книги на библиотеката. Но понякога се чудех дали ще доживея да порасна.
Сега, след всичко, което преживях, не съм много сигурен. Може би дойде време да напусна парка. Но къде да отида?
Спънах се в един камък, но запазих равновесие. Най-накрая стигнах до петото място и почувствах миризмата на зоологическата градина през гъстата папрат. Време е да се скрия, да си почина, да поразмисля.
Трябва много сериозно да поразмисля.
10.
Като видя къщата на Рамзи, Петра си припомни лекциите по история на архитектурата и се опита да я класифицира. Сбъркан испански псевдопаладийски стил? Постмодерна средиземноморска еклектика? Богаташка хасиенда?
Огромна купчина гипсови отливки.
Сградата беше кацнала на върха на толкова стръмен хълм, че Петра трябваше да извие шия, за да види покрива. Беше розова, както ги предупреди пазачът, една идея по-тъмна от колоните, които се намираха зад други колони с желязна порта — клетка в клетката. Алеята към къщата беше покрита с нещо, което приличаше на кирпичени тухли, и по дължината й растяха мексикански палми с широки листа. Зад колоните се виждаше паркираният пред сградата блестящ черен лексус.
Стигнаха с колата до портата и пред Петра се откри поне половин квадратен километър стръмна полянка. Къщата беше на два етажа и половина, половинката се заемаше от кула, стърчаща над лакирана двойна входна врата от дъб. Истинската камбанка имитираше филаделфийски стил. Имаше и фигурки на ангелчета, чиито крилца стърчаха като на отпусната от преваряване пуйка. Прозорците бяха многобройни и в най-странни форми, някои матирани или боядисани. Верандите и балконите се обграждаха от патинирани парапети от ковано желязо, а керемидите на покрива бяха изкуствено състарени и имаха златисто ръждив цвят. Вдясно от лакираната врата се виждаше много дълбок гараж с огромен вход. Достатъчно място за оборудваната със студио лимузина на Рамзи, предположи тя.
Наоколо нямаше други къщи. Кралят на планината.
Зад сградата се издигаха още палми, чиито назъбени листа стигаха над покрива като някакви модернистични звукоизолатори. По миризмата Петра усети, че наоколо има коне, но не можеше да ги види. В далечината се мяркаха матовосини облаци. Наоколо не растяха дъбове. Имаше прекалено много поливни машини.
Стю спря форда на милиметри от вътрешната порта.
— Готов ли си, о, вестителю на съдбата?
— О, да.
Той натисна звънеца. В следващите секунди не се случи нищо, но след малко женски глас попита:
— Да?
— Може ли господин Рамзи?
— Кой е?
— Полиция.
Тишина.
— Изчакайте.
Измина една дълга минута, през която Петра се извърна към шерифската кола. Хектор де ла Торе седеше зад волана и говореше нещо неразбираемо за нея. Банкс слушаше, но я видя и леко й махна, точно в момента, когато ниска пълничка жена в розово-бяла униформа излезе през двойната врата. Тя измина половината път по алеята и се взря в тях. Беше между петдесет и шейсетгодишна, с очевидно криви крака, косата й беше плътно прибрана на тила, а лицето — мургаво и безизразно като бронзова отливка. Натисна дистанционното устройство.