На кутията има снимка на момче негърче на име Рудолфо Хокинс, което е било отвлечено преди пет години. Сниман е на шест години, с бяла риза и вратовръзка и се усмихва, сякаш има рожден ден или някакъв друг специален повод.
Пише, че бил отвлечен от баща си в Комптън, Калифорния, но би могло да е станало и в Скрантън, Пенсилвания или Детройт, Мичиган. Често гледах снимката и се чудех какво ли е станало с него. Пет години по-късно сигурно всичко е наред… поне е бил баща му, а не някой извратен.
Може би вече се е върнал в Комптън при майка си.
Представям си как мама ме търси и не мога да повярвам, че наистина го прави.
Когато бях малък — на пет-шест години — ми казваше, че ме обича, тогава бяхме наистина близки, само двамата срещу целия шибан свят. После започна да пие и да се друса много и да ми обръща все по-малко внимание. А след като се нанесе и Тъпака, станах невидим.
При това положение щеше ли да тръгне да ме търси?
Дори и да искаше, дали щеше да знае как, след като нямаше образование?
Тъпака също щеше да създава проблеми. Щеше да каже нещо от сорта: „Мамка му, малкият задник е офейкал, Шарла. На него не му пука за нас, остави го да пътува, дай ми нещо да хапна“.
Но дори и Тъпака да го нямаше, пак не мога да проумея как ли се чувства мама. Може би й е мъчно, че съм избягал, може би е ядосана.
А може и да чувства облекчение. Никога не е искала да ме ражда. Струва ми се, че правеше най-доброто, на което беше способна.
Знам, че в началото се е грижела добре за мен, защото съм виждал мои снимки като бебе. Тя ги пази в плик в едно чекмедже в кухнята. На тях изглеждам здрав и щастлив. И двамата сме такива. Правени са на Коледа, има елха, отрупана със светлини, и тя ме държи високо като трофей, а на лицето й грее страхотна широка усмивка. Сякаш казва: „Хей, вижте какво получих за Коледа“.
Рожденият ми ден е на 10-и август, значи съм на четири години и половина. Лицето ми е едро и пухкаво, с розови бузки и нямам коса. Мама е бледа и слаба и ме е облякла в глупаво синьо моряшко костюмче. Никога не съм я виждал да се усмихва по-широко, значи щастието й донякъде се е дължало на мен, поне в началото.
Защото родителите й са загинали при катастрофа още преди да се родя, какво друго би я накарало да се усмихва така?
На гърба на снимките има лепенки, на които пише: „Приют «Добрият пастир», Модесто, Калифорния“. Питах я за него, а тя каза, че е католическа организация и въпреки че не сме католици, сме живели там, докато съм бил малък. Когато я заразпитвах за още подробности, тя сграбчи снимките и каза, че не е важно.
Същата нощ плака дълго, а аз четох от книгата на Жак Кусто, за да се изолирам от звуците, които издаваше.
По онова време сигурно съм я правел щастлива.
Стига вече с тези глупости, време е да разгъна найлона от място №2, ето — четка за зъби, паста за зъби „Колгейт“, безплатни рекламни тубички, които взех от една пощенска кутия без име, пишеше само: „Обитател“, значи не принадлежеше на никого. Още един чифт гащи от боклукчийската кофа зад една от онези огромни къщи в полите на парка, малки пакетчета с кетчуп, горчица и майонеза, които взимам от ресторантите. Книгите ми…
Само една. Алгебра.
Къде е книгата ми за президентите от библиотеката? Трябва да е някъде забутана в найлона. Сложил съм три пласта… не, не е тук. Да не би да е паднала, когато съм го разгъвал? Не… да не съм я изпуснал някъде наблизо?
Ставам, оглеждам се.
Нищо.
Отстъпих назад.
Никаква книга за президенти.
Трябва да съм я изпуснал в тъмното.
О, не! По дяволите! Имах намерение някой ден да я върна.
Сега вече съм крадец.
12.
Стю остави Петра до участъка и продължи с колата.
Тя седна на бюрото си и се обади на централата в Кливланд за резервен служебен телефон на д-р Боулингър в университетската болница „Уошингтън“. Домашния номер също го имаше в указателя. Може би хората в Шагрин Фолс бяха по-доверчиви.