Тя набра и й отговори женски глас, записан на телефонен секретар.
Заради часовата разлика в Охайо беше следобед.
Дали госпожа Боулингър не беше излязла да пазарува? Петра имаше голяма изненада за нея. Представи си как майката на Лиза пищи, стене, може би дори повръща.
Спомни си как Рамзи се направи на опечален и почти сухите му очи. Нима беше толкова лош актьор, че не можеше да пролее малко сълзи?
Телефонният секретар на семейство Боулингър даде сигнал. Не беше уместно да остави съобщение. Затвори и набра болницата. Кабинетът на д-р Боулингър беше затворен, а пейджърът не отговаряше.
Не почувства облекчение, защото изпитанието само се отлагаше. Обади се на телефонната компания и отначало разговаря с няколко началника, преди да попадне на любезен глас. Много бумаги трябваше да се прехвърлят, за да се издирят сметките на Лиза през изминалата година, но жената обеща да ги изпрати по факса веднага щом ги намери. Петра й благодари и пое с колата към „Доуни Драйв“, вече готова за прислужницата на Лиза — Патси Еди-коя си.
„Сънсет Булевард“ беше задръстен и тя пое на юг по „Кахуенга“ към „Бевърли Булевард“, където пътуването беше по-безпрепятствено. Докато караше, си играеше на една от своите игри — съставяше си наум портрет на тайландската прислужница: млада, много дребна, сладка, едва говори английски. Седи си в една от многото кремави стаи, ужасена от тълпата ченгета, които се правят на непристъпни и могъщи и не й казват нищо.
Сградата на „Доуни“ беше на десет етажа и имаше форма на бумеранг. Фоайето беше малко, обградено от четирите страни със стъклени огледални стени със златни нишки, малко зеленина и столове — имитация на стил Луи XIV. Пазачът беше нервен млад иранец със син блейзър и значка с името му — А. Рамзисахед. Компания му правеше заместник-шерифът. Петра показа значката си и погледна към двата свързани в система монитора на бюрото. Черно-бяла панорамна картина на коридори, по които нищо не помръдваше, а изображението се сменяше на всеки няколко секунди.
Пазачът стисна вяло ръката й.
— Ужасно. Горката госпожица Боулингър. Никога преди тук не се е случвало подобно нещо.
Петра зацъка съчувствено с език.
— Кога я видяхте за последен път, господине?
— Мисля, че вчера — прибра се от работа в шест следобед.
— Днес не сте ли я виждали?
— Не, съжалявам.
— А как е излязла, без да я видите?
— На всеки етаж спират два асансьора. Един към предната врата и един отзад. Задният води към гаража.
— Направо долу, в гаража?
— Повечето хора се обаждат, за да изкараме колите им отпред.
— Но госпожица Боулингър не го е направила.
— Не, тя винаги сама изкарваше колата си. Отиваше право в гаража.
Петра потупа един от мониторите.
— А системата за сигурност наблюдава ли и гаража?
— Разбира се, погледнете. — Рамзисахед показа бавно променящо се черно-бяло изображение на паркирани коли. Мрачно място, в което проблясваха решетки и калници. — Ето — каза.
— Записвате ли на ленти?
— Не, нямаме записи.
— Значи няма как да разберем точно в колко часа е излязла госпожица Боулингър?
— Не, полицай.
Петра отиде до асансьора, а местното ченге се повлече след нея.
— Страшно ни помогна, а? — Той натисна копчето. — Най-горе. 1017-и апартамент.
Вратата към апартамента на Лиза Рамзи беше затворена, но отключена и когато Петра влезе, видя прислужницата да седи на ръба на дивана. Физическата прилика с мисловния портрет така порази Петра, че тя едва не загуби равновесие. Отличен за екстрасенските й способности.
Патриша Кейсъмпитакпонг беше 1.55 м, под 40 килограма, с красиво сърцевидно лице, обградено от гъста, дълга, черна като абанос коса на пластове. Беше облечена в бежова плетена блуза, сини джинси и черни равни обувки. Диванът беше претъпкан с перушина като мебелите в къщата на Карт Рамзи. Но не беше кремав — гадателските способности на Петра свършваха дотук.
Апартаментът на Лиза Рамзи представляваше изобилие от цветове. Кадифени кушетки в червено и синьо с покривки с воланчета, боядисан в черно паркет, върху който бе разстлана кожа от зебра. Истинска кожа, а главата на животното сочеше към черна стъклена ваза, пълна с жълти нарциси.