— Мисля, че два пъти. Дали пък не беше Дарън?
— Кога беше това?
Патси се замисли.
— Може би преди месец.
— Можеш ли да го опишеш?
— Висок, със светла кожа — имам предвид за негър. Къса коса, добре облечен.
— Брада, мустаци?
— Не, не мисля.
— На каква възраст?
— Предполагам, около четирийсет.
Още един по-възрастен мъж. Патси гледаше безизразно. Иронията й убягваше.
Да не би Лиза да си търсеше татко?
— Кога работеше Лиза?
— По всяко време — каза Патси. — Трябваше да отиде, когато й се обадят.
— И господин Рамзи никога не се е появявал тук?
— Поне не съм го виждала.
— И не се е обаждал?
— Лиза рядко говореше по телефона, не го обичаше, често го изключваше, за да има тишина и спокойствие.
— Добре — каза Петра. — Значи почивният ти ден е в неделя?
— От събота вечер до понеделник сутринта. Когато дойдох тук в осем, Лиза вече я нямаше. Помислих си, че са я повикали вечерта. После се появиха полицаите.
Патси се обгърна с ръце и започна да се клати. Кашляше и се давеше в собствената си слюнка. Петра й донесе минерална вода „Пелегрино“ от малкия хладилник. Вътре имаше още три бутилки от нея, свежо грозде, три кутии обезмаслено кисело мляко с малини, бяло сирене. Диетични храни в камерата.
Патси отпи. Когато остави бутилката, Петра й каза:
— Много ни помогна. Оценявам това.
— Няма нищо… Все още не мога да повярвам… — Затърка очите си.
— Сега ще те попитам нещо неприятно, но се налага. Лиза вземаше ли наркотици?
— Не… тя… поне не съм виждала. — Бутилката „Пелегрино“ затрепери.
— Патси, първото нещо, което ще направя, след като свършим да говорим, е да претърся този апартамент до последната вещ. Ако тук има дрога, ще я намеря. На мен изобщо не ми пука дали Лиза се е друсала. Аз съм от отдел „Убийства“, не от „Борба с наркотиците“. Но наркотиците водят до насилие, а Лиза е убита много жестоко.
— Не е това, което си мислите — каза Патси. — Не беше наркоманка. От време на време смъркаше по малко, но това беше всичко.
— Някакви други наркотици, освен кокаин?
— Само малко трева. — Тя заби поглед надолу. Което означаваше, че може би Лиза е споделяла дозата си с Патси? Или прислужницата си е покрадвала от канабиса? — Не може да се каже, че се друсаше — настояваше Патси. — Не беше редовно.
— Колко често?
— Не знам. Всъщност аз никога не съм виждала кокаина.
— Ами тревата?
— Понякога изпушваше по една доза, докато гледаше телевизия.
— А къде смъркаше кокаин?
— Винаги в стаята си. И вратата беше заключена.
— Колко често?
— Не беше често, може би веднъж в седмицата. Или на две седмици. Разбирах само по праха на нощното шкафче. Понякога оставяше и бръснарско ножче, а носът й беше зачервен и се държеше странно.
— Странно ли? Как?
— Ами беше приповдигната. Не вършеше нищо налудничаво, просто беше малко приповдигната.
— Раздразнена?
Мълчание.
— Патси?
— Понякога ставаше малко потисната. — Дребната женица се сви. — Но в общи линии беше страхотна.
Петра смекчи тона си:
— Значи веднъж седмично. В стаята си.
— Никога не го е правила пред мен. Аз не върша такива неща. — Патси облиза устните си.
— Да имаш някаква представа откъде си намираше дрога?
— Изключено.
— Никога ли не ти е казвала?
— Никога.
— И никога не е купувала тук?
— Не, никога. Предполагам, че това е ставало в студиото.
— Защо?
— Защото всички в този бизнес се друсат. Всеки го знае.
— Лиза ли ти го каза?
— Не — каза Патси. — Просто съм чувала. И по телевизията постоянно говорят за това, нали?
— Добре — каза Петра. — Сега ще разгледам наоколо. Моля те да почакаш още малко.
Тя стана и погледна към терасата. Зад парапета небето изглеждаше странно — наситено сапфиреносиньо, нашарено с оранжево, а двете ченгета бяха като хипнотизирани. Изведнъж Петра дочу шума на колите по „Доуни“. През цялото време го е имало. Но тя бе потънала в работа. Унесът на разпита.
Първо отиде в стаята на Патси. Страхотен гардероб, единично легло, малка дъбова тоалетка и нощно шкафче. Дрехи от „Таргет“, „Гап“, „Олд Нейви“. Портативен телевизор на тоалетката. Две книги по козметика и стар брой на „Пийпъл“ върху нощното шкафче.