13.
На Шарла Стрейт й се гадеше, все още беше полудрогирана. Седеше на дивана в предната стая на караваната, а Бюъл — Рокера — Моран ядеше студена говежда яхния от консерва и довършваше последната бира. Все още всичко я болеше, той беше груб с нея, облада я отзад и издра задните й части с нокти. Мислите й отчасти се прочистиха и тя си представи лицето на Били.
Нейният малък сладък… Рокера изсумтя и прекъсна мислите й.
Обичаше да го прави по този начин, защото можеше да стои изправен, да не се подпира на ръцете си и да си натоварва гърба. Единствената полза за нея беше, че не се налагаше да гледа лицето му.
Дори и зад нея, пак миришеше. На мръсни дрехи.
Целият й живот миришеше на мръсни дрехи.
Болеше я главата. Текилата не й се отразяваше добре, особено евтината, която Рокера купуваше от павилиона. Бирата беше по-хубава, а бира и трева — най-хубавото от всичко, защото я караше да се издигне над нещата, но тревата бе свършила, а той излочи всичката бира.
Беше истински шопар — едно огромно, гадно, космато прасе, дори по-едър от баща й. Спомни си как ноктите му се забиваха в бедрата й, знаеше, че са черни. Продължи да си мисли: мръсен, той е мръсен, и аз съм мръсна.
Така ли щеше да свърши или имаше и други възможности?
Не знаеше, просто не знаеше.
Горещата неподвижна смрад, която би трябвало да е въздухът в караваната, я задушаваше. Парчето плат, което бе заковала на малкия прозорец, беше наполовина паднало, но зад него тя виждаше само един черен квадрат. Всички в парка спяха, трябва да е късно — всъщност колко беше часът?
Колко ли е часът там, където е Били? Ако изобщо е някъде, а не е…
Четири месеца минаха от онзи ужасен ден и когато си позволяваше да си спомня, мисълта за него я пробождаше като нож.
Тревожеше се да не лежи в някоя канавка.
Или да не е заклан от някой психар.
Или сгазен от камион на някое пусто шосе. Това малко, бледо, кльощаво тяло, толкова малко, винаги е бил толкова дребен, освен когато беше бебе и лицето му бе пълничко… защото го кърмеше, не искаше да спре да го кърми дори когато не пускаше нищо и зърната й кървяха, но монахините я накараха да спре, една от тях, онази високата, чието име беше забравила, й нареди: „Спри, момиче! Ще имаш достатъчно възможности да се жертваш“.
Били го няма. Трябваха й почти два дни, за да осъзнае, че това наистина беше така.
Когато онази вечер се прибраха с Рокера, той не си беше вкъщи, но понякога се разхождаше сам, затова тя заспа и не се събуди до десет и тогава реши, че е отишъл на училище. На следващия ден, като се стъмни, усети, че нещо не е наред, но вече се беше надрусала и не можеше да помръдне.
На следващата сутрин нямаше кой да й донесе кафе и тя осъзна, че вече е минало прекалено много време. Паниката я преряза като с огромен нож и тя започна да вие тихо под носа си. О, не, не може да бъде… къде, защо, кой, защо?
Не каза нищо на глас, никога не показа пред Рокера как се чувства. Пред никого.
Онзи ден, когато Рокера излезе, тя напусна караваната за първа сутрин от може би месец, очите я боляха от слънцето, знаеше, че роклята й е мръсна и едната й обувка има голяма дупка.
Търси из цял Уотсън, вървя, докато краката й изтръпнаха.
Денят беше наистина горещ, навън имаше много птици, хора, които не бе зървала, котки и кучета и още хора. Претърси всяка поляна и горичка, магазините, павилионите, „Сънисайд“, дори училището, защото може би той бе прекарал нощта някъде и после бе отишъл сам на училище, въпреки че това съвсем не се връзваше — защо му е да го прави?
Но в повечето случаи нещата не се връзваха, отдавна се бе научила да не търси смисъл.
Затова продължи да върви, оглеждаше се, проверяваше навсякъде. Купи си пепси от един павилион, до който имаше и бар, само за да се подкрепи. Фъстъците даваха много енергия.
Не питаше хората дали са го виждали, просто оглеждаше, защото не искаше никой да си помисли, че е лоша майка.
Не каза и на шерифа, разбира се, защото той можеше да стане подозрителен, да претърси караваната и да намери дрогата.