Същата вечер каза на Рокера и той отговори: „Голяма работа!“. Избягал е от къщи, мамка му, случва се през цялото време, по дяволите! И той бе избягал на петнайсет години, след като пребил до смърт стареца си. Не беше ли и тя постъпила така? Всички бягаха. Най-накрая малкото лайно беше показало някакъв кураж.
Но Били беше само на дванайсет, изглеждаше по-малък, толкова беше дребен, не беше като нейното бягство, нито пък като на такъв голям шопар като Рокера, в никакъв случай.
В деня, в който търси навсякъде, никой не я попита какво става, къде е Били. Нито първия ден, нито втория, нито третия, изобщо не я попитаха. Нито веднъж.
Вече минаха четири месеца и пак нямаше никакви въпроси. Нито от училището, нито от съседите — със сигурност не и от приятелите, защото Били никога не бе имал приятели, сигурно грешката бе нейна, защото като беше малък, тя живееше съвсем сама извън града в онази още по-ужасна каравана, заедно с хора, които и сега се мъчеше да забрави. Господи, как пропиля живота си! Не вярваше някой да е сторил нещо лошо на Били.
Той винаги е бил кротко дете, дори и като бебе, толкова кротък, че дори не се усещаше присъствието му…
От дъното на душата й потекоха сълзи и напълниха затворените й клепачи, които се подуха и тя ги отвори, за да освободи влагата.
Когато го направи, почти се изненада, че се намери пак в караваната, нищо не се беше променило. Видя замъглените очертания на бокса. Рокера седеше там и се тъпчеше, мръсните чинии вече бяха вкиснати и продължаваха да се вкисват, всичко беше вкиснато.
Къде е моят малък мъж?
На другия ден, след като той изчезна, тя сънува кошмар. Той беше на тъмно, влажно място, нещо като зала за мъчения, докато вървял през гората, го намерили някакви откачени, от онези, за които човек е чувал, че се навъртат около училищата, отвличат деца и правят с тях каквото си искат, дори ги колят. Събуди се разтреперана и потна, а стомахът й пареше, сякаш беше глътнала огън.
Рокера хъркаше, а тя гледаше как слънцето осветява парцала над прозореца на караваната. Беше прекалено уплашена, за да помръдне. Или да мисли. После се сети за залата за мъчения и й се повдигна.
Втурна се към тоалетната и повърна, като се стараеше да не вдига шум, за да не събуди Рокера. Цяла седмица се будеше нощем, потна от кошмари, и внимаваше да не мърда или да не каже нещо, което да събуди Рокера.
Поболяваше се от чувство за вина и от страх, от мисълта каква отрепка е, най-лошата майка на света, никога не трябваше да става майка, изобщо не трябваше да се ражда, донесе на света само нещастие и грях, заслужаваше да я чука отзад някой шопар…
Кошмарите отминаха и тя откри, че парите в кутията за тампони липсват — и разбра какво се е случило.
Бягство. Планирано.
Беше спестявала тези пари дълго време, криеше ги от Рокера и от всички други преди него, беше нейният собствен запас.
За какво?
За всеки случай.
Какъв случай?
Никакъв.
По-добре, че Били ги е взел. Ако трябва да си признае, тя никога не бе харчила от тях, не заслужаваше да харчи от тях, беше най-лошата майка на света.
Може би не най-лошата — онова откачено момиче, което бутна колата си с двете деца в езерото, това беше по-лошо. Беше гледала по телевизията и за някакво момиче, което скочило от някаква сграда с бебето си на ръце. И това беше по-лошо.
Някои хора подпалваха децата си или ги биеха, знаеше го със сигурност, но не говореше много добре за нея, щом единствените по-лоши неща, с които можеше да се сравнява, бяха подобни гадости, нали?
Истината беше, че бе достатъчно лоша.
Нищо чудно, че на Били му се наложи да избяга.
Тя нямаше къде да избяга, не беше достатъчно умна, достатъчно добра, точно както казваше баща й: „Нещо липсва тук“ — и потупваше с една ръка главата й.
Опитваше се да каже, че е глупава или побъркана.
Не беше, но…
Не можеше да разсъждава добре, когато беше дрогирана.
Добре де, трудно й беше да чете, същото беше и със смятането, но можеше да мисли, знаеше, че може да мисли. Понякога не разбираше нещата, които вършеше, но не беше побъркана. В никакъв случай.
По-добре да не мисли… но къде ли може да е избягал Били?
Такъв дребен и кльощав.
И защо ли се изненадваше. Само виж чия издънка беше.
Стана много странно. Защото тя обикновено харесваше по-едрите. Едри като баща й. Шопари като Рокера и останалите. Лицата и имената им беше забравила — всички онези футболисти и борци от гимназията, които правеха с нея точно това, което баща й подозираше, затова я нашляпваше, въпреки че не можеше да го докаже.