Искаше да обясни на баща си: „Не съм разгонена, просто това е единственият начин да се доближа до хора, които имат цели в живота“.
Не му обясни.
Цели… отдавна не беше мислила за бъдещето.
Прекалено много години получаваше тежки удари.
Но те бяха размесени с една-единствена омайна нощ, най-хубавото бебе на света, монахините, които мърмореха, но бяха добри с нея. Оценяваше го, въпреки че знаеше, че искат от нея да остави Били.
Няма начин, което си е нейно — нейно си е.
Реши да подслади живота си със спомена за бузестото бебешко лице на Били — заслужаваше малко сладост, нали?
Онази нощ, нощта на…
Беше толкова по-млада, по-хубава, по-слаба, лежеше сама в горичката след полунощ. Беше избрала да остане сама — може би затова Били стана такъв!
Може би си приличаха поне по едно нещо!
Усети, че се усмихва, докато си спомняше онази нощ — как наистина почувства нещо.
Топлината между краката й, по цялото й тяло, твърдата пръст изобщо не нараняваше гърба й.
Портокаловите дръвчета бяха зелени като стъкло на бутилка, обсипани с цветове, защото такъв беше сезонът, цялата горичка миришеше сладко и нежно, небето беше прекрасно, тъмно, а отгоре им грееше ярка светлина, защото луната беше много голяма и пълна, златна и блестяща като пропита с масло палачинка.
Лежеше там, след като той я целуна и й каза, че съжалява, но трябва да тръгва, полата й все още беше вдигната и се вееше на вятъра.
После почувства вибрациите — силни и близки, а някакви бързодвижещи се облаци покриха луната.
Цикади прииждаха с милиони и се трупаха в горичката.
Беше чувала да разказват за тях, но никога не ги беше виждала.
Оттогава също не ги беше виждала. Само веднъж.
Може да е била и сън цялата тази нощ…
Огромните насекоми бяха ужасяващи. Бяха два пъти по-големи от лъскавите черни горски бръмбари, които я плашеха до смърт, когато бръмваха изневиделица.
Цикадите вдигаха още повече шум и бяха толкова много, че тя трябваше да се вкамени от страх.
Но не го направи. Просто си лежеше по гръб, чувстваше се сладка и женствена, голяма купчина прашец и мед, гледаше как цикадите се настаняват ред по ред из портокаловите дръвчета, докато покриха цялата горичка като някакво сиво-кафеникаво одеяло.
Какво ли правеха? Ядяха цветовете? Сдъвкваха малките зелени портокалчета, горчиви и твърди като дървесина?
Не, изведнъж те изчезнаха, стрелнаха се в небето и дърветата пак си бяха същите.
Нощта на цикадите.
Магия, сякаш не се бе случило.
Но беше. И тя със сигурност имаше доказателство.
Къде ли е Били?
14.
Лиза, ти, смъркаща кока кучко!
Танцувай с мен и ще видиш какво ще се случи.
Танцувай около мен и ще видиш какво ще се случи.
О, каква радост!
Ода за радостта — не беше ли от Бах?
Той мразеше Бах. В болницата, в която заведоха майка му и я накараха да носи онази футболна каска, свиреха Бах и други класически глупости.
Опитваха се да успокоят пациентите.
Пациенти. Та те бяха съкилийници.
Лиза се беше опитала да го подлуди.
Беше се опитала да води.
О, какво изражение само имаше на лицето й… танцувай с мен, скъпа!
15.
Репортажът за побоя беше по всички новинарски емисии в единайсет часа: Лиза и Карт Рамзи, двамата гладички и загорели, изскачат от вана за подводен масаж, показват удари на домашното игрище за голф, правят номера на неоседлани коне като Рой Роджърс и Евънс, целуват се за пред папараците. Кадри с Лиза като победителка в конкурса за красота и приказна булка, монтирани с близки планове на лицето й след побоя.
После сериозните репортери наблягаха на жестокостта, с която са нанесени раните на мъртвата жена, следваше полицейският говорител, фотогеничен капитан от Централното управление на име Салмагунди, който даваше пресконференция на открито, без всъщност да отговаря на въпросите.
Петра гледаше зад масата за вечеря, на която стоеше нов сандвич, и се чувстваше поругана.
Като свърши разговора с д-р Боулингър, се опита да рисува: пустинния пейзаж, над който работеше от месеци, петна в охра и кехлибарен цвят, с червени контури, съвсем леки мазки в резедаво, носталгични откъслечни спомени от разходките с баща й. Докато нанасяше боята, беше сигурна, че се получава.