Но като отстъпи от платното, видя само мътилка, а когато се опита да я оправи, мазките й се сториха тромави, сякаш ръцете й внезапно се бяха схванали.
Докато миеше четките си, включи телевизора и се замисли за д-р Боулингър и майката, която още не се беше прибрала вкъщи.
Какво ли е да загубиш дете? Съществуващо дете.
Какво ли е да имаш дете. Мисълта я хвърли отново в личния й ад и тя си спомни как се чувстваше по време на бременността, всепоглъщащото усещане за значимост.
Изведнъж заплака, сълзите й сами потекоха. Изгуби контрол, освен в една малка част от лявото полукълбо на мозъка си, с която се наблюдаваше и ругаеше: „Какво, по дяволите, ти става?“.
Какво наистина?
Вдиша задъхано няколко пъти, преди да може да спре, и грубо избърса очите си с книжна салфетка.
Господи, каква сцена, отвратително сантиментална! Горките Джон Евърет Боулингър и съпругата му бяха загубили живо човешко същество, а ти се държиш, сякаш онова, което утробата ти изхвърли, е приличало на човек.
Пихтиесто гроздче в кървава каша.
Кървавият зародиш плуваше в тоалетната, видя го, като коленичи, беше съсипана и се гърчеше в агония, мразеше Ник и искаше да го убие, задето й е причинил това.
Така беше, тя не се съмняваше. Стресът, студеното неодобрение.
Напусна я, направи точно това, което обеща, че никога няма да извърши. Защото той трябваше да разбере, че е израснала без майка, че баща й гаснеше в санаториум в Таскън, че да остане сама щеше да е истински ад. Той не трябваше никога, никога да я напуска.
Може би е бил искрен, когато й обеща.
Една оплодена яйцеклетка промени всичко.
Мисля, че се разбрахме, Петра! Нали вземаше противозачатъчни, за бога!
90% гаранция не е като сто процента, скъпи.
Тогава защо не използва нещо по-надеждно?
Мислех, че това ще свърши работа.
Извиняваше ли се? Наистина ли се извиняваше?
Страхотно, Петра. Така да съсипеш живота ни. Ти си образована жена! Как можа да направиш нещо толкова глупаво?
Кървав зародиш. Чувстваше такава болка, сякаш я раздираха отвътре, подпря буза на студения порцеланов ръб на тоалетната, натисна сифона и се заслуша в оттичащата се вода.
Беше сама, едва успя да се изправи и подкара колата към болницата. Изследвания, наблюдения, контрол, още изследвания, три дни в двойна стая с жена, която току-що бе родила четвъртото си дете. Две момчета, две момичета, цялото й семейство около нея, ахкаха и охкаха.
Картичката от Ник пристигна след две седмици. Прекрасен залез над плажа. Санта Фе. Трябва ми малко време да размисля. Повече не го видя.
Бездната, която зейна в съзнанието на Петра, ставаше все по-голяма, омаломощаваше я, намаляваше защитните й сили. Пак спазми, треска, инфекция, обратно в болницата.
Контролни прегледи. Краката на магарето, беше прекалено изтощена, за да се чувства осквернена.
Тъжното съчувствие на д-р Франклин. Да поговорим в кабинета ми. Графики и снимки.
Не успя да се съсредоточи повече, отколкото в онези скучни до смърт часове по здравна култура в пансиона, затова се правеше на глупава.
Какво казвате? Стерилна ли съм?
Франклин избягваше очите й, забил поглед в пода. Точно както правеха заподозрените, когато се канеха да излъжат.
Никой не може да каже със сигурност, Петра. Днес съществуват всякакви лечения.
Беше пуснала водата и отмила живота си, отмила беше брака си.
Насочи се към кариера, която беше в постоянен допир със смъртта. Използваше мъката на другите, за да си напомня непрестанно колко лошо можеше да стане, че нейното положение беше нищо — нали така? Така че колкото по-жестоко — толкова по-добре. Донесете труповете!
Тогава защо, по дяволите, плачеше? Не беше плакала от години.
Заради случая? Той едва беше започнал. Не изпитваше нищо към жертвата.
Тогава чу името на Лиза и зачервените й очи се стрелнаха към екрана, на който се разгръщаше историята. Почувства се глупаво, че се изненада — че как можеше иначе? Сега милиони хора гледаха шейсет секунди от лентата, за която със Стю дори не им беше позволено да попитат.