— Виждал съм снимките от местопрестъплението — каза Шолкопф. — Какви основания?
Петра стискаше ръцете си. Опитваше се да улови погледа на Стю, но той се беше съсредоточил върху капитана. Нещо интересно?
— Кажи ми за другите основания, Барби — рече капитанът.
— Обвивки от храна — каза тя. — Като че ли са от ресторант за бързо хранене. Остатъци от говежда кайма, може би сандвич. И урина на една от скалите…
— Някой е ял, пикал и е чел? Каква е книгата? — попита Шолкопф.
— „Президентите на Съединените щати“.
Това, изглежда, го раздразни.
— Скоро ли е взета?
— Не, господине. Преди девет месеца.
— О, я стига — звучи ми като пълна глупост. — Той направо сипа кафе в гърлото си. Чашата димеше. Сигурно болеше. — Какво ви кара да мислите, че човекът е бил горе скоро?
— Месото не беше изсъхнало, господине.
— Някакво си парче месо?
— Няколко парчета. Говежда кайма.
— Колко време й трябва на говеждата кайма да изсъхне?
— Не знам, господине.
— И аз не знам, но съм сигурен, че е различно, зависи колко е мазна, от температурата, влажността, кой знае от какво още, по дяволите! Ами урината?
— Според експертите от лабораторията тя е…
— Това е парк — каза Шолкопф. — Хората ходят там да ядат и да си почиват, може и да пуснат една вода, ако никой не ги гледа. Там наблизо има маси за пикници, нали?
— Да, но не съвсем близо, господине. Скалите…
— Понякога хората не си правят труда да ходят до тоалетната. Има ли наблизо тоалетна?
— Точно до масите за пикник.
— Хората са мързеливи. Добре, виждам, че сте се вкопчили в храната и в урината, но книгата ми показва, че сте на грешна следа. Било е тъмно, Барби. Защо, по дяволите, някой ще ходи там да чете по тъмно?
— Човекът може да е пристигнал по-рано, да е останал до тъмно…
— Какво, някой интелектуалец, интересуващ се от политически науки, си чете за президентите — господ го знае защо, всичките са негодници! — хапва, пуска една вода и полягва на скалата, заспива и съвсем случайно се събужда точно навреме, за да види как накълцват момичето? Добре, обаче къде е този ваш свидетел?
— Изобщо не твърдим, че книгата и храната имат някаква връзка — каза тя. — Книгата беше намерена доста далеч от…
— Хей — каза Шолкопф, — искаш подарък от Дядо Коледа — добре. Но дотук излиза, че Рамзи е стоял зад скалите, дъвчел е хамбургер и е пуснал една вода — седял е и я е чакал. Тя се появява и той изскача.
— Начинът, по който е била облечена, господине, подсказва, че е била излязла на среща.
— С кого?
— Може би с Рамзи. Мерцедесът, колата, която кара всеки ден, я нямаше, когато посетихме къщата. Ако ни беше разрешено да задаваме въпроси, може би щяхме да разберем къде е.
Шолкопф рязко се поизправи от стола си.
— И вие си мислите, че не ви е било позволено?
Петра не отговори.
— Беше ни казано да внимаваме — изрече Стю.
— И какво лошо има в това, мамка му? Да сте чували за слон в стъкларски магазин? Нали знаете какво става, когато човек не внимава?
Мълчание.
Шолкопф продължи да пие кафе, но остана наведен напред.
— Ще продължите, както се полага, веднага щом натрупате база от веществени доказателства. Да се върнем на вашата хипотеза и да предположим, че е имала някаква среща, която е завършила с разходка до парка. Рамзи, наркотици, или се е забъркала с женен мъж. Или пък се е навъртала в някой от онези клубове с белезниците и камшиците, кой, по дяволите, да я знае! Да предположим, че вашият потенциален свидетел наистина е бил там. Какъв ще е този свидетел, който клечи зад скалите през нощта и пикае по тях? Пред очите му се извършва жестоко убийство и той не се обажда. Да ви прилича на почтен гражданин?
— Може да е бездомник… — предположи Петра.
— Точно така — отвърна Шолкопф. — Отрепка, ненормалник. Никой нормален човек — и никой изряден пред закона човек — няма да ходи сам през нощта в парка „Грифит“. Което означава, че си имаме работа с клошар или с откачен, или може би дори със злодей. Господи, ще ви повярвам, че има бездомник, който чете книга за президентите, но докато не ми намерите доказателства, няма да разреша никакви съобщения пред медиите за това, защото нямам намерение да позволя да изглеждаме като идиоти.