— Което и без това могат да направят — каза Стю.
Шолкопф се ухили убийствено.
— Всичко е възможно, Кен. Това прави работата ни толкова привлекателна. — Започна да прелиства съобщенията от телефонистката.
— Какво да правим с Рамзи? — попита Стю. — Да изчакаме ли да прегледаме всичките подобни случаи, преди да се захванем с него, или ни е позволено да започнем веднага?
— Пак ли ме питате за позволение? Вие двамата май си мислите, че този случай ви е натрапен?
— Просто се опитваме да изясним правилата.
Шолкопф вдигна глава.
— Единственото правило е да не правите глупости. Да, по дяволите, говорете с Рамзи. Ако не го направите, много скоро обстоятелствата ще ни принудят. Но свършете и другата работа. Затова господ ни е дал извънредни часове.
Той взе една бележка и хвана телефона, но Стю не ставаше и Петра последва примера му.
— Предвид професията на Рамзи — каза Стю — имам някои източници в студиата…
— Според мен това може да създаде проблем — каза Шолкопф и вдигна поглед. — Кинаджиите са бъбриви задници. Фактът, че твоите източници пеят на теб, означава, че не могат да държат устите си затворени, нали?
— Това е така при всеки друг случай…
— Това не е всеки друг случай.
— И без това какво може да ги спре да се разприказват пред пресата, капитане? — каза Петра. — Ами ако таблоидите започнат да хвърлят големи суми и настане истинска лудница от интервюта? Да чакаме да чуем версиите им във вечерните новини ли?
Предните горни зъби на Шолкопф се забиха в долната му устна.
— Добре, говори с един-двама информатори, Кен — каза той, сякаш Петра не бе казала нищо. — Но знаеш ли какво? Ще те следя. Говори с черния, виж го там какъв е. По-добре бързо, отколкото късно. Приятен ден.
16.
Очите ми са затворени, размишлявам и изведнъж усещам — по мен пълзят мравки. Сигурно са помирисали меденките ми. Скачам и ги изтърсвам, стъпквам колкото мога повече. Ако някой ме гледа, ще помисли, че съм луд.
След това, което видях, не се чувствам добре дори в парка, но какъв избор имам? За миг си представям как той ме намира, гони ме, застига ме. Има нож, същия нож, сграбчва ме и ме намушква. Сърцето ми подскача, докато посреща острието.
Защо си мисля такива работи?
11:34 сутринта е, вече трябва да си го избия от главата. Отварям учебника по алгебра и започвам да решавам уравнения наум. Ще се опитам да хапна, може би малко от говеждото, и в един следобед ще сляза до онова място до оградата, да видя дали катинарът все още е отворен.
Готово. В секцията са африканските животни и е ужасно тихо. Имам пет долара в джоба, останалите ми пари са увити и закопани.
Горещо е, лятото идва рано. Много животни са сънливи, повечето се крият в пещерите си. Няма много хора — неколцина туристи, предимно японци, и млади майки с бебета в колички. Нося си тетрадка и молив, за да изглежда, все едно си готвя домашното. На открито не мириша толкова лошо. Никой не ме гледа странно, а някои дори се усмихват — двама туристи, мъж и жена, американци, възрастни, малко смахнати, носят много фотоапарати и карта на зоологическата градина, която явно не могат да разчетат. Сигурно им напомням за техния внук или нещо подобно.
Продължавам да вървя до най-високата точка на африканската секция. Повечето животни спят, но не ми пука, хубаво е да се разхождаш безцелно. Един носорог е излязъл, но само ме поглежда лошо и аз се отправям към горилите.
Пристигам и заварвам сцена.
Две млади майки са изпаднали в паника. Едната от тях изтърсва блузата си и пищи: „О, господи, гадост!“, а другата дърпа количката бързо назад. И двете се затичват към северноамериканската секция.
Веднага разбирам защо.
Лайна. Навсякъде по земята пред клетката и достъпът до горилите е блокиран.
Пет горили са излезли, четири от тях се пощят или спят, а една стои права по специфичния им начин, приведена надолу, ръцете й почти докосват земята. Женска. Мъжките имат огромни глави и сребриста ивица на гърбовете.
Започва да се разхожда, спира да огледа другите горили, чеши се и продължава да крачи. После се навежда и взема едно огромно лайно.
И го хвърля.
Не улучва главата ми и се приземява точно до мен, избухвайки в противно миришеща пушилка. Част от него полепва по обувките ми. Опитвам се да го изритам, но още една буца полита към мен. После още една.