Порталът в стил Рококо беше отворен и Стю Бишъп с размътена от вълнение глава се опитваше да изглежда делови, докато се приближаваше сантиметър по сантиметър с немаркирания си форд към кабината на пазача.
Пред него имаше два микробуса, единият нещо се бавеше.
Петра излезе от участъка преди него с личната си кола.
Тя му вярваше по-малко от вчера.
Не можеше да я вини, след като така изстреля книгата от библиотеката пред Шолкопф, без да я предупреди. Стана импулсивно. Да не би шумът на личния му живот да беше станал вече прекалено силен?
Истината беше, че според него книгата не струваше и пукнат грош, използва Петра, за да озапти капитана. Но Шолкопф пак им три сол.
Беше изтърпял всякакви поучения. Учители, възрастни, баща му. Ийстън Бишъп, доктор по медицина, никога не си беше вкъщи, а когато се връщаше, само държеше речи с неподлежащи на съмнение истини пред публика, състояща се от осемте му деца. Стю избягваше подобен авторитаризъм със собствените си деца, вярваше, че ще се учат от личния пример, но знаеше, че основното влияние върху тях беше на Кати. Кати… мили боже.
Стю вярваше във всеопрощаващия Бог, но живееше така, сякаш Бог беше строг и неподкупен перфекционист. Това го поставяше нащрек и го караше да избягва изкушението. Тогава защо в този етап от живота му всичко се разпадаше?
Глупав въпрос.
Вторият бус замина нататък и Стю потегли. Пазачът, Ърни Робълс, му беше познат от четирите му седмици като статист („мълчалив обитател на полицейския отдел, много писане на машина и говорене по телефона“) в „Ченгето от Ел Ей“. Добър човек, общителен, без опит в полицията, бил е частен охранител преди време.
Драскаше нещо в папката си, когато Стю спря и угаси двигателя на форда.
— Хей, как е, детектив Бишъп! Хубав ден, а?
Така си беше. Топъл и ясен, небето беше синьо като на филмовите фонове, с които се опитваха да направят Лос Анджелис да изглежда като рай на земята. Стю не бе забелязал.
— Прекрасен, Ърни — каза той.
Робълс вдигна папката.
— Роля ли получи? Къде?
— Ти къде мислиш?
— В „Ченгето“? Те днес не снимат.
— Не, стига за тази година, но трябва да се видя с някого. О, между другото, виж какво ти нося от участъка.
Подаде на Робълс нещо, което приличаше на тънко лъскаво списание. С ярки жълти букви, оградени с червени линии, в горната част на корицата беше написано: „Страж“. Под него имаше висококачествена снимка на отвратително изглеждащ полицейски полуавтоматичен пистолет със заглушител и лъскави куршуми с черни върхове. Беше проспект на „Хеклер и Кох“. Бяха оставили цели пакети в полицейските участъци. Стю ги беше прегледал набързо под червената светлина. Описания на ловджийски пушки „Бенели“, тренировъчни оръжия „ХК“, пушки ПСГ1 — „за 10 000 долара и си струва!“. Стю оценяваше това, което вършеха оръжията, но ги смяташе за скучни.
Робълс вече прелистваше и разглеждаше снимките.
— Току-що излезе, Ърни.
— Я погледни! Хей, благодаря ти, човече.
Стю продължи нататък с колата.
Паркира и тръгна пеша към комплекса „Елемънт Пръдакшънс“, където не му беше трудно да намери Скот Уембли. Помощник-режисьорът излизаше от ниска невзрачна барака, дългите му ръце се поклащаха и облизваше устните си.
Време за обяд. Уембли беше сам, може би се бе отправил към лавката.
Стю се приближи изотзад.
— Здрасти, Скот.
Уембли се обърна и се спря, а издълженото му бледо лице замръзна.
— Стю. Здрасти.
Като повечето помощник-режисьори, Уембли беше почти момче, преди няколко години бе завършил университета „Бъркли“ с диплома по изящни изкуства. Примиряваше се с ниската заплата, дългото работно време и обидите от важните клечки заради внушителната си титла и възможността да завърже връзки.
Но като повечето момчета, беше безгръбначен и без критерии.
Здрависаха се. Уембли беше в униформата на снимачната площадка: торбести джинси и огромна трикотажна риза с копчета, която изглеждаше прекалено дебела за хубавото време и прекалено скъпа за бюджета. Ролексът от стомана озадачи Стю още повече.
Момчето изглеждаше дори по-кльощаво от миналата година, имаше ръбесто лице, малко в стил унисекс, ставаше за реклама на Келвин Клайн. По бузите му бяха избили пъпки. Това беше ново.
Дланта, която Стю пое, беше отпусната, студена и потна. По голото чело на Уембли избиваше пот. Ризата беше прекалено дебела. С дълги ръкави, закопчани на китките.