Те са от двете ми страни, сякаш са ми родители и тримата сме едно семейство, само дето аз не мога да дишам и те ми причиняват болка, а тя казва:
— А сега само върви с нас, уличен боклук, и само да си направил едно погрешно движение, ще те убия, наистина ще го направя.
Пак се усмихва. Не е съжаление, а нещо друго — по същия начин изглеждаше и Тъпака, преди да отиде да си вземе инструментите.
Водят ме към отвора в оградата. Знаят и за него, вече не е моето тайно място! Толкова съм глупав!
Лицето му е като маска, но диша тежко, възбуден е, устата му е отворена, кожата му е розова като гума за триене, по лицето ме лъхва миризмата на лук, а те ме влачат към място №5 и той казва:
— Сега ще те оправя, малкия, така както никой не те е оправял.
20.
Петра остана на бюрото си и се обади на своята агентка от телефонната компания, която я увери, че разпечатките за обажданията на Лиза ще пристигнат днес. Започна да подготвя документите за съдебното разрешение, позволяващо достъп до пълните записи, телефонира на следователя и на криминалистите. Все още не бяха открили нищо по трупа, не бяха свалили отпечатъци от дрехите, тялото и бижутата й. Може би е пипал с ръкавици, предположи експертът. След като се подкрепи с кафе от автомата, Петра провери всички одобрени от полицията вдигания на коли с паяка и се консултира с дежурните в службата за намерени автомобили. Поршето на Лиза не беше записано.
Време беше да се заеме с черната работа, която й възложи Шолкопф. Вече беше говорила с десетина детективи, покриващи дневното наблюдение от Ван Найс до Девъншир, после и с тези от Западен Лос Анджелис. Сега се зае с Пасифик.
Всеки път една и съща реакция: „Сигурно се майтапиш“.
Всички знаеха кой е злодеят в този случай. Но също така разбираха как началството може да ти намери работа и след като смехът им заглъхваше, веднага й изказваха съчувствието си.
Крайният резултат: няма подобни престъпления. Междувременно Карт Рамзи сигурно удряше топки за голф, киснеше в гореща вана или се любуваше на хрома и лъскавината в малкия си автомобилен музей, а бившата му жена лежеше на масата в следствието и я разфасоваха.
Мерцедесът вероятно беше изтъркан, изпран и почистен с прахосмукачка и беше по-чист от операционна зала.
Спомни си трупа на Лиза, онази зейнала, пълна с кръв дупка в корема, изскочилите вътрешности, това, което бе сторено с лицето на младата жена — и се зачуди какво ли е необходимо, за да се превърне любовта в това.
Възможно ли бе да се случи всеки път, когато страстите се нажежаваха, или пък човек трябва да е извратен?
Съпружеско блаженство, съпружеска кръв. Имаше един миг — кратък колкото мигване на окото, когато и тя бе способна да убие.
Защо си припомняше миналото?
Трябва да го преодолееш, малката.
Измъчваше се сама със спомените си.
Двайсет и пет годишната студентка по изобразително изкуство се правеше на важна, но беше така сляпо, така оглупяващо влюбена, че беше готова да жертва живота си за Ник. Такъв прилив на чувства и страст не беше изпитвала никога. Правеха любов дотогава, докато не можеше да ходи. След акта си говореха в леглото, допрели бедра, а между краката си още усещаше пулсации.
Ник изглеждаше такъв добър слушател. Чак по-късно разбра, че вниманието му е било фалшиво. Мълчеше, защото отказваше да й се разкрие.
Разказа му всичко: как е израснала без майка, как изпитваше чувство за вина, защото е станала причина за смъртта на майка си, как е побърквала баща си до такава степен, че той виждал в пансионите единственото разрешение на проблема, как е прекарала половината си детство в душни общи спални, в които останалите момичета се кикотят и пушат, говорят за мъже, понякога мастурбират, което Петра разбираше по скърцането на пружините.
Петра, странното тихо момиче от Аризона, си лежеше кротко и си мислеше как е убило майка си.
Довери на Ник тайната си, защото това беше истинска любов.
После му каза нова тайна: „Познай какво, скъпи?“. И се потупа по корема.
Очакваше изненада, може би някакво първоначално недоволство, но знаеше, че после ще се размекне, защото я обичаше.
Очите му станаха ледени и той побледня. Обезумя. Изгледа я през масата с такава омраза, каквато никога не си беше представяла, че съществува. Специалната вечеря, която бе приготвила, остана непокътната — все негови любими ястия, предвиждаше, че ще празнуват, но може би дълбоко в себе си знаеше, че няма да е доволен. Може би телешкото и италианските специалитети, двайсетдоларовото „Кианти класико“ не бяха нищо друго освен подкупи.